Референдумът на Слави Трифонов - кой трябва да го плати?

По повод на референдума, който беше иницииран от Слави Трифонов и на чиито въпроси гражданите отговаряха, докато гласуваха на изборите за президент на България на 6 ноември 2016 година, ви предлагаме анкета с няколко отговори на въпроса - кой трябва да плати за този референдум?

Защото, както би трябвало всички да знаят, подготовката на референдума на Слави, напечатването на бюлетините, хора в изборните комисии, които отговарят за него и много други свързани с референдума разходи, трябва да се платят от някого.

И така, анкетата може да намерите в дясното меню, въпросът е "Кой трябва да плати за референдума на Слави?", а възможните отговори са
  • Определено Слави трябва да го плати
  • В никакъв случай Слави да не плаща, референдумът не е толкова скъп
  • Нейсе, куче влачи, диря няма
  • Отговорността трябва да се сподели финансово, не е инициатор само един човек на този  референдум, всички негови организатори трябва да споделят разходите поравно.
  • Народното събрание и президентът също са одобрили провеждането на тоя референдум, трябва и те да платят сметката от заплатите си.
  • Трябва да се направи закон за тия неща, който поръчва музиката - да плаща.

Генерал Климент Бояджиев, необикновеният командир на българската армия

Генерал Климент Бояджиев
Климент Бояджиев е главнокомандващият Първа българска армия по време на Първата световна война (ПСВ), към която се числят и войниците, загинали на Каймак-Чалан, повечето от които идват именно от Македония. Оттам е и самият Бояджиев, роден в Охрид и освободил града в рамките на войната. Запитахме се обаче и колко българи са чували за генерала, като по този повод решихме да запознаем читателите си с историята на този изключителен човек.

Живот в борба за национално обединение

Ген. Бояджиев е роден на 15 юли 1861 г. в Охрид, където получава популярното и до днес в района име - Климент, в чест на българския светец Климент Охридски, прекарал последните години от живота си в най-красивия македонски град. Още като ученик, под вещото наставление на Григор Пърличев бъдещият генерал започва да проявява интерес към националната ни кауза, като при първа възможност отива в София. Там завършва Военната академия през 1883 г., а близо 10 години след това, през 1895 г., се дипломира и от Академията на Генералния щаб в Торино, Италия.

Военната му кариера се развива шеметно, като първата възможност да изпробва наученото получава през 1885 г. по време на Сръбско-българската война, където е адютант в щаба на Западния корпус. Отличното му представяне е само началото на изкачването му по военната стълбица: през 1888 г. става капитан, през 1894 г. - майор, през 1899 г. го повишават в полковник, а през 1910 г. най-сетне заема поста генерал-майор.

През Балканската война (1912-1913) генерал-майорът застава начело на 4-та Преславска дивизия, която по време на Люлебургаско-Бунархисарската и Лозенградската операция успява да пробие центъра на турската отбрана, и е една от основните причини за българската победа.
 При последвалата Междусъюзническа война генералът побеждава сърбите с Пета българска армия по направлението Кюстендил – Скопие. Трагичния край на войната обаче поставя цялата държава в трудно положение, а Бояджиев е избран от Фердинанд за министър на войната през 1913 г., за да тушира негативните настроения сред армията.

Той обаче напуска позицията, заемайки за кратко длъжностите началник на Трета военноинспекционна област и началник на Генералния щаб на армията. В този период той реформира войската и повдига загубения ѝ дух след националната катастрофа.





И така до Първата световна война


Горещите месеци в средата на 1915 г. са известни като Българското лято. Така е наречен периодът на преговори между Царство България, Антантата и Централните сили за включването на страната ни в Първата световна война.

Месеци след започването на конфликта България все още е неутрална и двата военни блока се надпреварват да я ухажват, тъй като тя има стратегическа позиция на Балканите и много силна армия. Франция, Великобритания и Русия се надяват да ни привлекат, като по този начин централните сили бъдат разделени и се направи черноморска връзка между нас и Русия.

От своя страна, Германия, Австро-Унгария и Османската империя желаят да ни привлекат, за да се обединим в общ фронт и тотално да разгромим Сърбия, а това да повлияе на неутралните все още Гърция и Румъния.

Вътрешните настроения в България също не са еднозначи, срещат се силни лобита и за двете страни, както и не съвсем незначително мнение, че трябва да бъдем неутрални.

Антантата и Централните сили преговарят с българското правителство, като ни обещават различни териториални придобивки. Великобритания ни блазни с присъединяване на част от Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия-Енос и безспорната зона в Македония. Но след остри протести на Гърция и Сърбия официалното предложение към нас остава доста по-постно.
Централните сили обаче обещават много повече и с много по-стабилни гаранции в размер на 500 милиона германски марки, които ни отпускат още през 1914 г. При победа пък вземаме: цяла сръбска Македония и евентуално Добруджа и Егейска Македония.
Български войници щурмуват сръбска позиция при връх Каймак-Чалан.

Нерешителността и непостоянството на Антантата, съчетано с малките териториални компенсации на фона на живия блян за национално обединение хвърлят България в прегръдката на Централните сили.
Малко преди включването на държавата ни в конфликта Климент Бояджиев подава оставка от щаба, защото не е съгласен със споразумението, което правим с Австро-Унгария и Германия, част от което е заличаването на сръбската държава и създаване на централно командване, ръководено от фелдмаршал Аугуст фон Макензен.

И така генералът се връща там, където се чувства най-добре - на фронта.

Той поема командването на Първа българска армия, която през октомври-ноември 1915 г. атакува сръбската войска по линията от устието на Тимок до Трън. Боевете са тежки, но победата е сладка - Бояджиев превзема цялото Поморавие: Ниш, Зайчар, Пирот. Следват Битоля и Охрид, родния град на българина.

"...Нека македонските българи получат своята свобода непосредствено от българските войски. Ген. Бояджиев е от Охрид. Той да ги освободи...", пише в дневника си ген. Константин Жостов, главнокомандващ щаба на армията ни тогава, който също е от македонския край.

В първото си писмо до своето семейство от 19 октомври самият Бояджиев пише: Исках с нещо да зарадвам вас и българския народ, та после да ви пиша. Слава Богу, с един удар сполучих да обруля доста круши - вече са свободни Неготин, Зайчар, Княжевац, Пирот и Бела паланка... Моята система е бавно, но сигурно и с най-малко жертви."
В друго писмо от 11 ноември той изразява надежди, че борбата за Македония няма да трае дълго, стига да не станат политически или военни усложнения.
"Аз не работя, за да добия похвалите на бай Ганя, който и без това е завистлив. На 1 декември ще мина през Велес и оттам за Битоля и Охрид. Там ще видя Стойкова, който пръв влезе в Охрид и ми телеграфира възторжени думи за моя роден град", пише той на 29 ноември 1915 г.

Епопея на забравените

След големите военни успехи в своя роден край генералът поема настъплението срещу съюзническите армии в Егейска Македония. Именно тогава се състои и една от най-тежките битки в съвременната българска история - тази за Каймак-Чалан.
Тя е считана от някои за най-голямата битка в историята, водена на толкова голяма надморска височина - цели 2524 м. Окопани на върха българите се изправят срещу сръбската армия между 12 и 30 септември 1916 г. Целта е била да се пробие българската отбрана и да се напредне по долината на р. Вардар, а оттам - към София, като се принуди България да капитулира.

Боевете на планината са изключително жестоки и настървени и от двете страни. Съглашението буквално смалява върха, след като в резултат от непрекъснат артилерийски обстрел от френски и сръбски оръдия Каймак-Чалан губи 10 метра от височината си. Освен че са по-многобройни, враговете ни са и по-добре снабдени, благодарение на близката до тях железница, а българите нямат дори муниции.

Въпреки това неговите защитници не се предават и храбро отблъскват настъпващите сърби цели 60 пъти, когато най-накрая вземат решението да отстъпят тактически. Равносметката е 1876 загинали български войници, 51 офицери и 5941 ранени войници и 126 офицери, както и множество полудели. От своя страна, сърбите губят близо 5000 войници, а ранени са още няколко хиляди.

Победата на сърбите обаче е безплодна, тъй като българите устояват до последния възможен момент и отстъпват точно с идването на зимата, която пречи на сръбските войски да напреднат и те се окопават, като по този начин спират настъплението си.

Водач на българите на върха обаче не е ген. Бояджиев, а полк. Алекси Попов, който проявява изключителна храброст и успява да удържи войниците си на позиции. Самият Бояджиев, който е главнокомандващ на всички войски на този фронт, включително каймак-чаланските, също претърпява няколко неуспеха и подава оставка от поста командир на Първа българска армия и се уволнява от армията.
Каймак-Чалан - година след боевете.

 След края на войната, през ноември 1918 г., заминава за Германия, притеснявайки се от политическо преследване. Подозренията му са верни и през 1923 г. бива осъден на 5 години затвор като един от виновниците за Втората национална катастрофа. Амнистия получава една година по-късно след свалянето на правителството на Александър Стамболийски. Почива на 15 юли 1932 г. в София.

Да откажеш обяд с царя

За личността на ген. Бояджиев не е известно много освен че е бил изключително упорит, дисциплиниран и строг човек със силна любов към отечеството.

Доказателство за отдадения му в служба на България живот освен редицата му военни успехи е и фактът, че той изработва първата релефна карта на страната.

Живота си за отечеството дава и неговият син, също военен, поручик Никола Бояджиев, който загива на 1 февруари (14 февруари нов стил) 1915 г. в атентата в софийското Градско казино (днешна Софийска градска художествена галерия) заедно с още трима души.

Смята се, че терористичният акт е направен с помощта на Османската империя, за да бъде вкарана България във войната на страната на Централните сили. Той е насочен срещу цар Фердинанд, а пряк организатор са т.нар. Червени братя.
Червените братя са анархистка терористична група, действала в Османската империя и България в периода между Младотурската революция и Първата световна война. Те са имали османски възгледи, като нейни членове са били редица български левичари. Освен за атентата в Градското казино са отговорни и за още няколко нападения.
Въпреки - или по-скоро точно заради - трудностите, с които се сблъсква, Климент Бояджиев нито за момент не отстъпва от интересите на България, нито от своите. Не се плаши от нищо и от никого, свидетелство за което е отказът, който прави, на поканата за обяд с цар Фердинанд.

Това се случва в годината, когато генералът е начело на българската армия - позиция властна, но и опасна. Тогава, в деня на "Св. Константин и Елена", Фердинанд го кани на обяд, но Бояджиев отказва, тъй като съпругата му има празник на тази дата.

На което царят възкликва: "Той наистина е един много упорит македонец".

25-годишна търновка разработи проект в един от терминалите на летище Хийтроу

СИЯНА ПЕТРОВА Е ВЪЗПИТАНИЧКА НА МАТЕМАТИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ ВЪВ В. ТЪРНОВО.
Днес е на 25 г. и бакалавър от университета „Гринуич” в Лондон, където завършва архитектура. В същото време през последните години работи в една от най-мощните архитектурни фирми на Острова – „3D рийд“, като асистент. Майка й е съдебен служител в старата столица, а баща й работи в банка. Сияна е единствената от старата столица, отишла да учи за архитект в Лондон и после поканена на стаж в тамошна фирма.

ЗА ДА УЧИ В ОГРОМНИЯ ГРАД, МОМИЧЕТО Е ПОЛУЧИЛО СТУДЕНТСКИ КРЕДИТ, КОЙТО още изплаща.
 За да смени държавата и след референдума за излизане на Великобритания от Евросъюза, Сияна е решила да си доучи в Стокхолм в Кралския технически университет на Швеция. Вече е записала магистратура там и заминава тези дни.
„Завърших „Гринуич” през 2014 г., където бакалавърската степен по архитектура е три години. Следването бе по 3600 паунда на година, а сега вече е много по-скъпо. После има стаж и степен на квалификация и се учи общо 7 години за архитект. Като завърших, започнах да работя за английската компания. Винаги съм мечтала да стана архитект и там ми дадоха възможност да науча много неща. Компанията има офиси на много места, но аз работих в лондонския им офис и дори имам един почти самостоятелен проект за 4-ти терминал на летище Хийтроу“, разказва Сияна. Участвала е в разработването и на още няколко авиационни проекта, а работната й мечта е да проектира летище или поне стадион някъде по света. Казва, че познава цялото летище Хийтроу и всичките му терминали и за две години в екипа на компанията като асистент по архитектура е научила страшно много неща.
ПОНЕЖЕ КОМПАНИЯТА БИЛА МНОГО ДОВОЛНА ОТ ТЪРНОВКАТА СИЯНА ПЕТРОВА, заплатата била доста над приемливата за стажант. Не искали да я пуснат да отива в Швеция и дори й предложили да работи през ваканциите пак в Лондон. Изборът обаче надделял, когато страната решила да излезе от Европейския съюз. Сега Сияна казва, че в Швеция ще вземе европейска диплома за магистър по архитектура, а в Лондон тя би била само английска. Основната й мотивация обаче е заради пътуването, което много обича, и предизвикателството да бъде в друга страна. Освен това обича скандинавската архитектура, не си пада по небостъргачи и за разлика от нейни връстници, си почива с четене на… хартиени книги. Казва, че не признава електронната информация, защото книгата е нещо живо и вечно.
Сияна не казва, че смята да се връща скоро във В. Търново и в България. Това би могло да се случи, ако успее да бъде ръководител на международен проект у нас. Тя все още не е срещнала мъжа на живота си и не е обвързана. Смята, че това ще се случи, но още не му е дошло времето. Засега й стига, че е успяла, но все още има към какво да се стреми.

Млада българка - лауреат на международния конкурс „Sofia Grand Prix“

Диамантът от Музикална школа „Илия Бърнев“ в Разград – 17-годишната Даяна Гиргинова, постигна два изключителни успеха на третото издание на конкурса . Даяна стана носител на „Grand Prix“, което според регламента на надпреварата, прави вокалния и педагог Надежда Радославова член на международното жури в следващото издание на конкурса догодина.
Даяна достига до отличието в конкуренция на сцената с още 60 певци от Сърбия, Румъния, Молдова, Словения, Италия, Армения и България.
В Международния фестивал на музикалното изкуство в столицата  участват само носители на „Grand Prix“ от други конкурси през тази година.
„Sofia Grand Prix“


В него  се включиха носители на призови места от национални и международни конкурси и участници в телевизионни форуми и предавания. Възпитаничката на Музикалната школа „Илия Бърнев“ получи покана за участие в престижния форум, след като спечели Гран при от Международния фестивал „Obzor’s Hope“.

В рамките на престижния конкурс в София младите певци се изявиха в четири категории – поп музика, джаз, класика и фолклор. Техните изпълнения оценява жури, съставено от музикални продуценти вокални педагози и музиканти от участващите държави. В състава на международната комисията бяха композиторите Рифат Рамович и Неманя Михайлович от Сърбия, певеца Раду Буза от Молдова, Виталий Тодоров – пианист с български корени от Молдова, и Викен Таначиян от Армения – вицепрезидент на Световната асоциация за изпълнителско изкуство. Български представител в журито бе Руми Иванова, която е вокален педагог на нашата представителка в Детската Евровизия – Лидия Ганева.

Освен традиционните първи, втори и трети места в четирите възрастови категории бяха раздадени и три големи награди – Grand prix junior, Grand prix teen и Sofia Grand Prix. Последната беше присъдена на Даяна Гиргинова за изпълнението на песните „Повей ветре“ на Паша Христова и „I have nothing“ на Уитни Хюстън, с които демонстрира големия си вокален диапазон и неподражаемо сценично майсторство.

17-годишната изпълнителка получи покани за участия в два международни конкурса. Единият от тях ще се проведе през октомври в Белград, а другият през март в Рим.

А настоящото „Grand Prix“ дава право на Даяна да се включи в два нови конкурса – другия месец в Белград и през март догодина – в Рим.

Полковникът-земеделец -140г. от рождението на полкоквник Стефан Нойков

Полковник Стефан Нойков

    Стефан Нойков е един от началниците на Оперативния отдел на Действащата армия по време на Първата световна война 1914-1918 година, а след края на конфликта е началник на Военното училище и за около два месеца началник-щаб на войската.
    Бъдещият полковник е роден в града на стоте войводи Сливен на 25 октомври 1876 година. Първоначално учи в родния си град, където завършва гимназия. След като се дипломира постъпва във Военното училище в София и го завършва през 1897 година. Произведен е в първо офицерско звание подпоручик и е изпратен да служи в артилерията, показвайки качествата си на отличен военен.
    През 1901 година Стефан Нойков е вече поручик от нашата армия, а през 1907 година е повишен в капитан. Заради белестящите качества, които показва като офицер е изпаретен да следва в Генералщабната академия в италянския град Торино, завършвайки я през 1909 година с отличие. След като се завръща в Родината е назначен за командир на 8-ми Приморски полк.
    По време на Балканските войни 1912-1913 година сливенският военен служи като началник-щаб на бригада. Впоследствие след включването на България в Първата световна война 1914-1918 година през октомври 1915 година е произведен в чин подполковник и е назначен за началник-щаб на 4-та Преславска пехотна дивизия. През 1917 година става началник на Оперативния отдел в Щаба на Действащата армия. На този пост участва в подготовката на по-голямата част от военните операции на българските войски по време на войната. Същевременно на 14 октомври 1917 година е повишен в чин полковник.
    След поражението на страната ни в световния конфликт  полковник Нойков влиза в редовете на БЗНС и заема редица висши длъжности в армията по време на земеделското управление. Първоначално той е назначен за началник на канцеларията на военното министерство, а след това от 24 ноември 1919 година до 13 юни 1920 година е началник на Военното училище.
    Сливенският военен деец е един от малцината ни висши офицери, който подкрепя изцяло правителството на Земеделския съюз, начело с Александър Стамболийски. Затова през март 1923 година е натоварен от министър-председателя да води българската делегация при преговорите и подписването на т.нар. Нишка спогодба с Югославия. След това е подготвян за посланник на страната ни в Италия, но поради уволнението на началник-щаба на войската генерал Топалджиков е назначен на неговото място.
    Полковник Нойков заема поста началник-щаб на армията в периода май-юни 1923 година. След Деветоюнския преврат от същата година е уволнен от правителството на проф. Александър Цанков.
    На 16 април 1925 година Стефан Нойков присъства в софийската катедрала „Св. Неделя“ на опелото на убития от комунистите запасен генерал Коста Георгиев. След атентата в църквата извършен от дейци на военния отдел на компартията той е тежко ранен, като умира от раните си няколко дни по-късно, на 25 април 1925 година.
    Преживе сливенският полковник се занимава с публицистична дейност. Той е автор на няколко воено-исторически и военно-теоретични труда. Сред тях се откроява съчинението му „Защо не победихме“, излязло от печат в София през 1922 година и предизвикало множество отзиви и коментари в българското общество през 20-те години на 20 век.