Странни и идиотски домейн-сделки

Продажбите на домейн-имена започват да стават все по-странни.

Миналата седмица аукционите за продажба на домейни отбелязаха нов рекорд.

Домейнът GameZ.com беше продаден през аукциона Sedo.com за рекордните $77000.

Рекордни, защото тук става въпрос за домейн, който не съдържа в себе си речникова дума.

Не знам какво мислят професионалните домейнери по въпроса, но аз лично никога не съм харесвал “misspelling” домейните. В случая думата game е изписана в множествено число, като вместо s са и треснали едно z отзад.

То няма и начин иначе – ако продавания домейн беше Games.com на купувача нямаше да му стигнат и $777000.

Но все пак продавача на Gamez.com е ударил кьоравото – 77 бона в долари за несъществуваща в нито един език дума си е рекорд.

Втората шантава продажба е на домейн, съставен от три думи – BestOnlineColleges.com беше шитнат за впечатляващата сума от $56000.

Далеч зад него е доста свестния GolfResorts.com, продаден за $22000.

Домейните на черногорското TLD .me се представиха отлично през миналата седмица както следва:

Trade.me продаден за $18500
Map.me продаден за $14500
Join.me продаден за $45000

Един нелош трибуквен дот-ком също намери нов собственик – VBB.com беше продаден за солидните $45000.

Като се изключи краля дот-ком и новобранеца дот-ми, нелошо се представи и дот-нет с продажбата на CarLoans.net за $24000.

Разбира се, както обикновено става, собствениците на няколко идиотски домейна също бяха ощастливени и се избавиха от имена, които едва ли биха могли да свършат каквато и да било работа на когото и да било:

qprize.com – $5000
box4u.com – $4000
iaiglobal.com – $4000
les-experts.com – $2337
starcraft2strategy.com – $2,000
onlinedegreesfromaccreditedcolleges.com – $2,000

В същото време трибуквения mio.org беше купен само за $1500, а нелошия livetime.net – за едва $1130.

Майната им

Наскоро забелязах интересен феномен. Когато през 2000 година на майтап изчислявах след колко време ще се пенсионирам, излизаше, че ще бъде след около 30 години.

Тия дни, след като бяха обявени промените в пенсионната система, пак се захванах с изчисления. И – о, ужас – оказа се, че днес, след 10 години време, онези 30 години продължават да стоят пред мен.

За работоспособното население на страната пенсията се превръща в някаква химера, нещо легендарно, за което мнозина са чували, но никой не го е преживявал и колкото и да се приближаваш към него, то, подобно на хоризонта, винаги ти избягва и никога не можеш да го достигнеш.

Аз не съм този, който решава промените в пенсионната система и законодателство. Само гледам отстрани. Но поне мога да кажа – майната им на законотворците и законопроменителите.

Направих кратка равносметка на трудовата си дейност. Оказа се, че почти няма форма на труд, която да не съм изпробвал.

Работил съм на нормирано работно време.
Работил съм на плаващо работно време.
Работил съм на смени.
Работил съм без каквото и да е работно време.
Работил съм на трудов договор.
Работл съм на граждански договор.
Работил съм без какъвто и да било договор.
Работил съм на твърда заплата.
Работил съм на хонорар.
Работил съм на процент.
Работил съм на процент плюс твърда заплата.
Работил съм постоянна работа.
Работил съм сезонна  работа.
Работил съм на пълен работен ден.
Работил съм на непълен работен ден.
Работил съм висококвалифицирана работа.
Работил съм нискоквалифицирана работа.
Работил съм работа, неизискваща каквато и да е квалификация.
Работил съм в офиси.
Работил съм в цехове.
Работил съм вкъщи.
Работил съм в превозни средства.
Работил съм под открито небе.
Работил съм работа, за която изрично по закон се изисква точно определено образование.
Работил съм работа, изскваща знания, които не се преподават в нито едно средно или висше училище в света.
Работил съм работа, която може да бъде свършена от първия срещнат на улицата..
Бил съм наемен работник.
Бил съм съсобственик.
Бил съм freelancer.

Първият ми работен ден, фиксиран в първата ми трудова книжка, е през юни 1990 година. От 1990 до 2010 година съм сменил 18 работни места. Кандидатствал съм за работни позиции, подавал съм CV и съм се явявал на изпити, интервюта и събеседвания не по-малко от между 30 и 40 пъти.

Общо в трите ми трудови книжки към момента има натрупан около десетина години трудов стаж. Не по-малко от 4 изработени години не са фиксирани никъде поради причината, че през 90-те години, докато следвах ту редовно, ту задочно, а и след това, смених няколко работни места, където на роботодателите и през ум не им минаваше да обявяват работниците си и да плащат осигуровки. На мене обаче, като на всеки млад човек, ми трябваха поне някакви джобни пари. Изборът беше между това да работя и да ми се плаща на ръка без да се водя никъде на отчет или да не работя изобщо. Избрах да работя. А може би не е трябвало. Щото днес за особеностите на трудовия пазар през 90-те не му пука на никого. Така че няма какво друго да кажа освен – майната им на ония работодатели.

Не че въпросните около 4 невписани години ще ми свършат кой знае каква работа. И с тях и без тях пред мене има над четвърт век трудова дейност. Ако разбира се съм жив след четвърт век. И ако не прекъсвам въпросната трудова дейност нито за миг.

При така описаната ситуация, както казва Джак Никълсън в “The Departed”: “възникват съмнения”. И въпроси.

Например възниква въпроса откъде накъде трябва да плащам пенсията на някой 70-80 годишен льохман, който я получава вече четвърт век и който е достигнал до пенсионна възраст без да си мръдне задника от работното място, където е започнала трудовата му дейност. Ако случайно доживея неговата възраст на мене все още ще ми се налага да продължавам да работя. Да си повишавам квалификацията. И да правя всичко зависещо от мене, щото организацията в която работя да не фалира. Докато в 80% от случаите основната дейност на споменатия пенсионер се е заключавала в следобеден белот с бира, поклащане на краката и очакване на заплатата в края на работния месец.

Знам, че мнозина ще ми напомнят, че това са нашите бащи, майки, баби и дядовци. Знам, че ще ми кажат, че “времето е било такова” и че днешните пенсионери не са криви – само са се нагаждали към тогавашната ситуация.

Съгласен съм с това. Било квото било. Да си налягат парцалките и да си затварят плювалниците. Аз ще продължавам да изработвам моята заплата плюс пенсията на един-двама от тях.

Но трудно понасям ситуация при която същите пенсионери изскачат от дупките си и почват да ми обясняват неща, от които имат толкова понятие колкото аз от езика на древните маи. И изобщо не съм съгласен, когато те, бидейки огромна маса, влияят на посоката, която страната трябва да поеме. А те го правеха многократно през годините. Защото имат същите права като мене. Понеже сме демократична страна. И трябва да останем такава.

Така че, както каза Джим Кери в “Liar, liar” – мога само да духам ауспуха.

Добре, така да бъде – те са печелившите в цялата игра. Ние ще изработваме нашите заплати и техните пенсии още много, много дълго време. Да, пенсиите им са малки. Защото те пожелаха това. Надявам се да са доволни.

Но няма сила, която да ме накара да уважавам тия… същества. Независимо колко са бели косите им. Така че – майната им и на пенсионерите.

Как се прави екранизация на “Под игото” или ако Бургас беше по близо до Холивуд

Високо-бюджетна американска версия

Леко объркване в екипа, поради очевидни грешки в сценария. След като разбират, че Бяла Черква не е албанско селище и действието не се развива в Сърбия, им се налага да преживеят още едно разочарование. Първоначално за ролята на Бойчо Огнянов е бил предвиден Уил Смит, но след последвалия рисърч относно културните особености на региона и времето е избран Джейсън Статъм. Все пак, независимо от протестите, Куба Гудинг Джуниър се въплътява в образа на Соколов. Звездният актьорски състав е допълнен от Анджелина Джоли в ролята на Рада и кино-дебюта на кечиста Грамадата като Боримечката.

Продукцията е изпълнена със зрелищни каскади и специални ефекти, като в определен момент публиката започва да се изнервя – Огнянов нееднократно се измъква като по чудо от избухващи сгради и дъжд от куршуми. Някъде около финала е вмъкната кратка свенлива любовна сцена между Статъм и Джоли на фона на залязващото слънце и прииждащите орди. Чашата обаче прелива, когато в самия край се появява американската артилерия, която разпръсва враговете, а екип морски пехотинци измъква Огнянов в последния миг и го събира с Рада, като двамата заживяват щастливо в отвъд океана.

Руска версия

Всъщност руската версия не се различава по нищо особено от американската, като изключим финала, в който артилерията и спасителния отряд са руски и щастливата двойка заживява в Москва. Естествено досадните грешки с актьори с по-тъмна кожа са избегнати.

Ниско-бюджетна американска версия

Успоредно с титулярната Under the Yoke е пусната и не толкова тиражирана Under the Enslavement. Ако не  друго, зрителите твърдят, че поне са се забавлявали искрено. В ролята на Рада е неизвестна треторазрядна актриса, която непрестанно и обилно демонстрира прелестите си – доста изнервящ факт всъщност. Снимано е все едно с любителска камера, а умопомрачителните монтажи и пикселизирани компютърни ефекти приличат на пътуване назад в историята на кинематографията.

Английска версия

Излишно наблъскана с неразбираем хумор и натежаваща от опитите на актьорите да говорят английски със съответно българско и турско произношение. Предупрежденията, че Даниел Радклиф няма да се впише добре в ролята на Огнянов поради възрастово несъответствие не са взети предвид и филмът определено страда от това недалновидно решение. Роуан Аткинсън обаче прави незабравима роля като Мунчо.

Френска версия

В главните роли са Кловис Кордияк – Бойчо Огнянов, Жерар Депардийо – Боримечката, Венсан Касел – Соколов и Моника Белучи – Рада. Чеки Карио приема да играе главния гадняр. Филмът тръгва добре отначало, макар някои от зрителите да се оплакват от налудничавия вид на Соколов. Някъде към средата обаче на екрана започва да се развива сложен и пикантен любовен триъгълник между него, Рада и Огнянов, при това изпъстрен с доста смели сцени. Скандален е и финалът, когато почти нищо не е спестено от извращенията на турските орди над разбунтувалото се население. Сцената със смъртта на тримата главни герои се оказва прекалено дълга и философска, за да се хареса на масовата публика.

Китайска версия

За огромно учудване, от страна на бунтовниците е представен единствено Огнянов, в ролята – Джет Ли, който се оказва, че се завръща от далечен Китай, където е прекарал три години в манастир. През целия филм той подскача от покрив на покрив, изглежда всъщност напълно неподвластен на земното притегляне, избива враг след враг, понякога справяйки се сам с над сто и повече турци, и така до финалната сцена, когато все пак няколкото хиляди стрели, изстреляни към него се оказват твърде много и след петнайсет минути отбиване бива пронизан смъртоносно. Освен това, от някои от зрителите се чува негодувание срещу прекалената цветност и пищност на декорите.

Индийска версия

В крайна сметка се оказва, че никой от зрителите не може да си спомни нищо от филма, понеже през цялото време тези, които не са заспали твърде рано, са били с очи или пълни със сълзи, или залепнали от кристализиралата по клепачите захар.

Пазарлък в Капалъ Чарши

Всъщност правилното произнасяне от турски на името на големия Закрит пазар в Истанбул е Капалъ Чаршъ.

Трудно е да се каже колко точно са магазинчетата в Капалъ Чарши – чел съм и съм чувал да казват, че са около 3000, а някои турски екскурзоводи твърдят че са дори към 5000. В официалните справочници се посочват цифри от 3000 до 3600 магазина. Но това в края на краищата не е толкова важно.

Пазара е разположен на площ от около 300 декара.

Няма да е точно да се каже, че в Капалъ Чарши има улици или алеи. Там хората се придвижват по тунели със сводести тавани, нали е закрит пазар. Има един голям, централен тунел, от който наляво и надясно се разклоняват множество по-малки тунелчета. От тях пък се разклоняват още по-малки, така щото ако човек влиза от тунел в тунел и върви достатъчно дълго, накрая започва да се придвижва в толкова тесни коридори, че трябва да се промъква странично, с едното рамо напред, за да не забърсва стените.

По цялата дължина на централния тунел и от двете страни са разположени само златарски магазини, чиито ярко осветени витрини са отрупани със златни бижута. Затова руснаците често наричат Капалъ Чарши “золотой базар”.

Освен злато, сребро и платина в Закрития пазар се продават всякакви стоки и джунджурии – кожени якета, чанти, килими, сувенири от всякакъв вид и сорт, напитки и храна и т.н. Освен магазини вътре има и няколко кафенета и ресторанта, няколко фонтана и 2 джамии.

Но голямата атракция на Капалъ Чарши не са стоките, а продавачите.

Викачи стоят край вратите на някои от магазините и буквално придърпват вътре за лакътя загледалите се  във витрината туристи. Веднъж попаднал в магазина, клиента бива ошашавен от цяло театрално представление, изнасяно от персонала – знаменития капалъчаршийки пазарлък за цената на стоката.

Идеята на пазарлъка е следната – продавача предлага стоката на някаква доста висока цена, а купувача предлага да я вземе за много по-малка сума. Съответно продавача започва да намалява цената, а купувача – да вдига сумата, която е готов да плати, доката накрая двете суми не се “срещнат” някъде, така щото и двете страни да са удовлетворени.

Присъствал съм на такъв пазарлък в Капалъ Чарши, в магазин за кожени облекла. Ще се опитам да го възпроизведа с всички подробности и с оригиналната реч на продавача и клиентите.

Действащите лица са продавач в магазин за кожени облекла и две руски туристки, едната от които купува кожено яке за брат си. Продавача говори руски език доста прилично. След дълго разглеждане якето е избрано. Двете питат за цената.

Продавач: – Това яке струва по принцип 320 долара, но специално за вас – 280 долара.

Клиентки: – Ха, 280 долара… Това не струва повече от 120… Повече от 120 не даваме.

Продавач: – Ама как така 120… Това е изумително… Аз ви свалих цената от 320 на 280, а вие – 120… Добре, мога да ви предложа цена от 270 долара, но не по-малко…

Клиентки: – Не, не, 120…

Продавач (смее се нервно): – Не, това е просто невероятно… Ама как 120.. Добре, вижте, аз вече на два пъти свалям цената – от 320 на 280, после на 270, а вие все държите на 120. Покачете малко.

Клиентки: – Добре – 125…

Продавача се побърква. Започва да се смее истерично и да подскача из магазина. Вика “О, Боже… Не, не мога повече…(на руски: Ой, не могу…)”, приближава витрината на магазина и започва да си удря главата в стъклото. Целия магазин зазвънтява. Снове напред-назад, с вдигнати ръце към тавана и призовава Бог да вразуми клиентите. Накрая уморен спира. В ъгъла на магазина има нахвърляни направо на земята парчета кожа. Продавача отива в ъгъла и се пльосва върху кожите. Лежи известно време. После с мъка надига глава и маха с ръка: – Взимайте го без пари и се махайте (на руски: Берите без денег и уходите)…

Клиентки: – Не, не, ставай, стига си се занасял, ставай да се пазарим.

Продавача се изправя: – Добре, свалям ви цената на 220 долара – или го вземайте или го оставяйте.

Клиентки: – Ще го купим, но на 125…

Продавача (пуфти) – Добре, вижте сега… Ще бъда откровен с вас. Якето съм го взел на 140 долара. За да ми остане и на мене все пак някаква печалба, защото аз вися по цял ден в тоя магазин, ви го давам на 160 долара и си стискаме ръцета, а?..

Клиентки: – 125…

Продавача: – Е хайде поне за 150 – така ще имам 10 долара печалба

Клиентки: – 125

Продавач: – Дайте за 145 – поне 5 доларчета да ми останат

Клиентки: – 125

Продавач (избухва в гръмогласен смях): – Добре, добре, добре… 125. Нека да е за 125 – ваше е.

След плащането любезно изпраща клиентките чак до централния тунел като през цялото време сипе хиляди заръки да не забравят къде е магазина му и пожелания за здравето на този, който ще носи якето.

За едни 70 000 лева

Вчера се проведе продължението на заседанието  на Общински съвет – Бургас започнало миналия четвъртък. Очакваше се в т. нар. голяма зала на Общината да се разиграе поредната баталия по последната точка в дневния ред за определяне на нов организатор на конкурса по спортни танци за Купа Бургас 2010. Бургаските общински съветници отново поднесоха изненади. Без никакви разисквания, с изключение на закъснялото извинение на един обичащ белите магистрали общински съветник към групата на “Независимите”, с 19 гласа “за”  бяха избрани нови организатори на престижния  турнир в лицето на  спортния клуб “Лукойл Нефтохимик” и фондация “Танцова академия” .  Миналата седмица страстите около това ще има ли състезанието нов организатор бяха доста разпалени и старите муцуни от досегашния организатор  “Бургас 75″ /половинката на съветника с магистралите е в управата му/ и новите претенденти пламенно защитаваха от трибуната на съвета защо точно те трябва да бъдат избрани.

Истината е, че всичко е за едни 70 000лв., които са заделени в Общинския бюджет за мероприятието. Но никой няма да си го признае публично. Лично аз симпатизирам на Танцова академия и компания най – малкото защото обещават да направят и турнир за професионалисти /досега е имало само за аматьори/ и да добавят и свои средства. Нека видим нещо ново и различно. Омръзнало ми е от стари муцуни. За да има развитие трябва да има и промени. Животът е промяна.

На добър час на турнир по спортни танци “Купа Бургас 2010″.

Сблъсъкът на титаните 2010 г.

Когато отидох да гледам “Сблъсъкът на титаните” нямах никакви очаквания.  Знаех, че това не е римейк на едноименната класика на Рей Харихаузен ознаменувала края на една романтична ера в специалните ефекти в киното – тази на стоп моушън анимацията. Вероятно затова и не останах разочарован след финалните надписи на филма. Обратно като цяло останах доволен от това, което видях. Предполагам, че част от зрителите са очаквали да видят екранизирана  гръцката митология, така както това е сторено в едноименния първи филм и това впоследствие ги е разочаровало . В това се крие и основната грешка на създателите на иначе ефектната и увлекателна фентъзи история.

Използването на емблематични архитипове каквито са боговете на Олимп и герои като Персей и Йо като основни типажи в някаква измислица-премислица нямаща нищо общо с гръцката митология определено е грешка. Ако боговете и героите във филма носеха други имена и нямаше  препратки към древногръцките легенди,  то тогава филма щеше да бъде оригинален и интересен. Щяхме да можем да си обясним и черния крилат кон /ако не се казва Пегас  не е задължително да  бъде бял/, и присъствието  на оригинално вплетените в историята загадъчни пустинни джинове  и дори бихме простили финалната поява на зловещия Кракен познат ни вече от “Карибски пирати”. Явно въображението на сценаристите Травис Бийчъм, Фил Хей и Мат Манфреди /и аз не ги бях чувал/ е казало баста и са решили да заложат на нещо клиширано. Друг грешен ход е презаснемането на готовия филм в станалото едва ли не задължително за блокбастърите 3 д. За съжаление от това филма само губи твърдят киномани гледали го в неговия триизмерен вариант. Толкова за слабите страни на филма.

“Сблъсъкът на титаните” може да се нарече римейк само що се отнася до сцената със скорпионите, присъствието на Горгона Медуза и една статуетка на сова използвана в първия едноименен филм. Всичко останало е толкова далеч от оригинала, колкото и от гръцката митология тоест нищо общо няма. Кастат на филма за сметка на сценарните му недостатъци е подбран добре. Свикналият с геройското амплоа след “Аватар” и “Терминатор 4 ” Сам Уортингтън се справя много добре с ролята на Персей. Образът на митичния герой пресъздаден от Сам беше изключително реалистичен и земен. Бяха показани както силните страни така и недостатъците на героя, което го прави по близък и симпатичен на публиката. Нежеланието му да използва изпратения му от Зевс магически меч е добро хрумване на сценаристите, което също придава  плътност на образа. Излишно е да казвам, че Ралф Файнс като злия Хадес и Лиам Нийсън като гръмовержеца Зевс се справят с лекота с поверените им роли /все пак са от добрата стара английска школа/. Прекрасната Джема Атертън/момиче на Бонд в “Спектър на утехата” и принцеса Тамина в още парещия “Принцът на Персия”/ успешно се превъплъщава в ролята на Йо. Като фен на Стар Трек не мога да не спомена екранната поява на Александър Сидиг /доктор Башир в Стар Трек: Дълбок космос 9/ в епизодичната роля на Хермес. Друга връзка, която има любимия ми франчайз с филма е идеята, че силата на боговете идва от обожанието на хората разработена още през 60-те години на миналия век в “Стар Трек: Оригиналните Серии”.

Време е за няколко любопитни факта свързани с филма. Проектът по заснемането на нова версия на “Сблъсъкът на титаните” датира от 2002г. През годините са се спрягали много имена за режисьор и сценарист сред които се откроява това на Лоранс Каздан /”Междузвездни войни/, който дори написва сценарий впоследствие преработен от тримата господа, за които вече ви писах. В крайна сметка с лентата се заема, режисьорът на последния филм за Хълк – Луис Летериер. Летериер се вдъхновил за финалната битка в “Невероятния Хълк”  от оригиналния “Сблъсък на титаните” на Харихаузен. Летериер е смятал да покани в екипа Рей Харихаузен, но поради смъртта на великия кинотворец тази идея не се осъществява.  Филмът е заснет в Шепъртън Студиос – Лондон, Уелс, Тенерифе Исландия и Етиопия. Като всеки блокбастър и този ще се сдобие с игра разработена от Game Republic и разпространявана от Namco Bandai Games America Inc. и Warner Bros. Interactive, която се очаква да излезе през лятото на тази година. Запалените геймъри ще могат да се превъплътят в образа на Персей и да преживеят приключенията му показани във филма.

В заключение ако се абстрахирате от препратките към гръцката митология може и да останете приятно изненадани от филма, а не разочаровани. За останалите, които са твърди привърженици на древните митове и сандалните филми препоръчвам да гледат оригиналния филм, ето и линк към неговия офциален сайт  http://www.warnervideo.com/clashofthetitans1981/

При всички положения премиерата и боксофис успеха/$475,039,210 до момента/ на “Сблъсъкът на титаните” би трябвало да е радостно събитие за фендъма на фентъзи жанра в киното!   Остава ни да чакаме и да се надяваме, че следващия блокбастър за легендарни богове и герои ще  бъде по-добър във всяко едно отношение!

Официален сайт на филма:  http://clash-of-the-titans.warnerbros.com/

Робин Худ (2010)

Няма нищо по кошмарно за един историк като моя милост, който е и киноман да види поредния филм направен на рядка боза от некадърни или просто незнаещи сценаристи. Примери има много като да речем оная помия – версията на мускетарите на Дисни от 1993 – да, да онази с готината песен на триото Адамс, Стюарт и Стинг.

Или далече по пресния пример като римейка на “Сблъсъка на Титаните”, където пък крилатия кон Пегас беше ЧЕРЕН, да не говорим че изобщо е от друга легенда и няма нищо общо с Персей. За малоумната идея гаджето на героя да не е Андромеда, а кой знае защо Йо – няма да говоря само защото съм фен на великолепната Джейма Атертън.

С този увод пристъпваме към новия исторически епос обаче със стара тема – “Робин Худ”.

Митът за разбойника от Шеруудката гора и неговата дружина със соцнаклонности които следват девиза на Ленин – граби награбеното от богатите е широко известен и филмиран десетки пъти.

След няколко неми версии първата по амбициозна екранизация е от 1922 с вездесъщия Дъглас Феербанкс а после идва ред на Ерол Флин с класическия “Приключенията на Робин Худ” (1938). Той поставя жалоните на историята и следващите версии горе долу  я спазват. Гледах тази версия преди дестина години – изключително добра за епохата, като махнем разбира се смешните мустачки на Флин.

През 50-те години приключенския жанр е в своя разцвет и се появявaт доста версии за благородния разбойник като по качествените са “Разбойниците от Шеруудската гора”(1951) и “Мечът от Шерууд”)1960) .

Създават се дори съветска версия от 1975 с музиката на Висоцки, както две по известни анамицаи по темата – едната на Дисни (1974) в която героте са антропоморфни животни и един сериал развиващ се в космоса.

Изключително попадение е продукцията от 1976 : “Робин и Мериан” с участието на Шон Конъри и Катрин Хепбърн – един ревизинистичен и поостарял Робин Худ,но много човешки и романтичен филм.

Така стигаме до омръзналата вече класика на Кевин Костнър от 1991. Там попаденията бяха Морган Фрийман и Алън Рикмън ,който изигра най-добрия шериф на Нотингам поне за мен. Е, вярно и там имаше глупости като това че Робин има брат пубер или че шерифа е син на вещица ама филма определно ставаше, а освен това има адски добър саундтрак – главано заради песента на Брайн Адамс.

И така вече е 2010 и с темата за краденето от богатите се заема не кой да е, а Ридли Скот. Тоя човек го уважавам още от ПРИШЪЛЕЦА(1979), умее да прави и епики като имам предвид разбира се ГЛАДИАТОР(2000) и “Небесно царство”(2002).

Ролята на шерудския разбойник се изпълнява от правилния човек – Ръсел Кроу, който прави стабилно изпълнение, малко в стила на Максимус ама по небрежно. Има само един съвсем мъничък проблем – изобщо не става въпрос за Робин Худ! Главния герой се казва Робин Лонгстрайд, а не да речем сър Робърт от Локсли, граф на Хънтингдън; нещо повече – въпросния робърт умира в първите 15 мин и толкоз по въпроса.

Всъщност това е нещо като историята на Робин преди да стане ХУД, обаче зрителя очакващ обичайната романтика и горски подвизи ще остане като гръмнат-просто защото няма такива.

Историческите неточности ме поразиха но вместо да ме влудят се оказа че не са направени просто така от некадърност или нещо подобно, а сюжета само е спечелил от това. Да изкараш крал Ричард Лъвското сърце мародер обиращ френски замъци на връщане от Ерусалим си е малко нагло, ама да го убиеш поне 15 години преди реалната дата, при това от някъв готвач с някъв кол е просто върха!

И това е само началото – има френска инвазия начело Филип II Огюст при това с галери моля ви се, и десантни лодки подобни на т.нар. лодки на Хигинс използвани при десанта в Нормандия през 1944. Само ще вметна че в цялата история на Англия няма френски десанти.

Но да преминем към останалите герои – Лейди Мариан е добре, даже много добре – Кейт БЛАНШЕТ се справя отлично, макар че е по скоро екшън героиня и всъщност май играеше Елизабет отново.

Нотингамския шериф е във филма, ама можеше и спокойно да го няма, екранното му време  е горе долу 5 минути в което той се опита да забие една обява на дърво, а пък после му запалиха къщата.

Принц Джон всъщност е крал Джон и замалко да подпише прочутата Magnus Harta 50 години по рано, освен това сам води атаката срещу френския десант. Главния зъл е англичанин на френска служба – някой си сър Годфри ранен от Робин така че заприличва на Джокера. Ролята се изпълнява от Марк Стронг, за тези дето помнят само физиономии ще напомня професор Мориарти в последния Шерлок Холмс.

Не мога да спомена Макс фон Сюдов който изпълнява страхотно ролята на стария сър Улям Локсли ,който пък убеждава нашия човек да се прави на сина му – сър Робърт даже убеждава Мариан да се прави на съпруга на селянина Лонгстрайд.

Весела дружина няма до последните 2 минути от филма – имаше някакви мутирали пубери с кукерски маски обикалящи и палещи нивите на хората.

Няма да се разпростирам подробно на сюжета защото въпреки изцяло сменената история ,герои и типажи се е получил изключително интересен пълно мащабен исторически епос ,всяка минута от който те изненадва отново и отново.

За първи път историческите грешки в сценария не дразнят толкова защото са направени целенасочено за да бъде филма интригуващ и достатъчно реалистичен. Аз лично бях очарован от това че отидох да гледам една позната история ами поднесоха епика с интриги, големи батални сцени поне десет изнендващи обрата – абе чичо ви Ридли Скот пак се справил а тези дето вече оплюват продукцията да си пуснат пак сапунката на Костнър и Браян Адамс!

Проблемите на съвременния мениджмънт – прекалената интелигентност


В рамките на даден животински вид, род, семейство или царство има по-интелигентни и по-малко интелигентни животни. Например в царството на птиците папагалите и гарваните се считат за едни от най-умните – умеят да възпроизвеждат части от човешката реч, да си служат с помощни средства (клонки и клечки) и т.н. В царството на насекомите за най-интелигентни се считат пчелите. Те имат сложно организирано общество, умеят да строят перфектни шестоъгълни пити, комуникират помежду си. Когато една пчела открие ново пасище тя пристига при отвора на кошера и изпълнява сложен танц с който предава пълна информация за пасището – колко е голямо, в каква посока от кошера се намира и на какво разстояние. Останалите пчели внимателно наблюдават откривателката, възприемат информацията, след което отлитат да събират цветен прашец на новооткритото място. Освен “високотехнологични” и “умни”, пчелите са също така и “работливи”.

В сравнение с пчелите мухите са технологично изостанала, глуповата, разхайтена и мързелива пасмина.

Има един знаменит експеримент, извършен с интелигентните пчели и глупавите мухи.

Еднакво количество мухи и пчели се поставят в стъклена бутилка, обвита в тъмна непрозрачна хартия. Гърлото на бутилката е отворено, но затъмнено. Дъното на бутилката е оставено прозрачно, т.е. не е обвито с хартия и срещу него се поставя силен източник на светлина.

Пчелите започват да действат по “най-разумния” възможен начин – те се стремят да излязат от бутилката от този край, където е светлината. Там обаче ги посреща прозрачното стъклено дъно на бутилката, през което те не могат да преминат. Но интелигентността им подсказва, че отвора трябва да е там, където е светло. И те безуспешно продължават да упорстват да излязат именно от тази страна на бутилката. В резултат след дълги и обречени усилия всички пчели измират.

Мухите, напротив – нехаейки за логиката и не притежавайки пчелната интелигентност, летят безразборно из цялата бутилка и рано или късно уцелват гърлото, което е пътят им към свободата.

Този пример, подобно на лентата Форест Гъмп, показва, че перцето на късмета и щастието понякога пада върху рамото на глупците, докато образованите и умните твърде често не успяват да се справят с проблеми, които по дефиниция не би трябвало да ги затруднят.

В експеримента с мухите и пчелите има един ключов момент – пчелите си “мислят”, че знаят точното решение на проблема и упорстват в тази насока докато не претърпят пълно фиаско (умират от глад), а мухите, бидейки “глупави”, не упорстват в една посока, а извършват множество експерименти (летят безразборно в различни посоки), докато накрая не уцелят верния път (гърлото на бутилката).

Голяма част от съвременните мениджъри се държат като пчелите от експеримента. Такива мениджърите страдат от “образователно високомерие”. Завършили тежки университети и школи по бизнес, стъпвайки върху своята образованост, те твърдоглаво са убедени, че знаят решението на дадени проблеми. В повечето случаи те не експериментират, не нанасят “безразборни удари в множество посоки”, а предпочитат интелектуалната “игра на хартия”, където всичко е ясно и подредено. Такава игра може би носи интелектуална удовлетвореност, но не показва истинската ситуация на пазара и мястото на организацията в него.

Успяващата съвременна бизнес-организация е преди всичко експериментираща организация. Това е необходимост, породена от множество причини. Най-простата от тях е, че ако се експериментира на пазара с един нов продукт и стане ясно, че той не се възприема добре от клиентите и ще донесе единствено загуби, тогава този продукт може безболезнено да “умре” още в началния стадий, когато не се похарчени големи суми за разработката му и масовото му производство. Т.е. редно би било организацията да произведе малко и да опита да продаде малко, а едва след това да мисли за по-мащабно производство и продажби.

Но в много от случаите това не е пътя на внедряване на новите продукти. В много случаи големи звена или дори цялата организация залага на един или няколко “суперпродукта”, върху които се работи с години, без да се осъществява непрекъсната връзка с пазара – с клиентите – потенциални купувачи на този продукт. Всеки един елемент от този продукт или продукти, изглежда прекрасен и съвършен в очите на мениджерите, които вместо на всеки стадий да изпробват стоката на реалния пазар, години наред живеят в “кули на мечтите”. След като са похарчени огромни суми за развойна дейност и са произведени големи количества от продукта, организацията най-после със стиснати палци го пуска на пазара. И в големия процент подобни начинания краят е подобен на края на пчелите от стъклената бутилка.

Времевите парадокси и персийските нощи – “Принцът на Персия”(2010)

Като запален фен на приключенското кино, независимо дали става въпрос за класическите френски  филми от 50-те и 60-те или техните американски аналози от същия период имах стабилни очаквания за “Принцът на Персия:Пясъците на времето”. Сега мога да кажа че те се оправдаха. Филмът е достоен продължител на ориенталските фентъзи приключения с които Холивуд е добре известен в миналото. Жанрът на т.н “арабски нощи” беше позабравен последните деситилетия, но нaдявам се стабилния боксофис на Принца да създаде не само планирания от седем части франчайз (да,наистина седем!) но и да възроди чистото приключенско кино.

Преди да се върна към настоящия блокбъстър да видим откъде е започнало всичко, даже преди прочутите игри.

През 1924 се появава първата версия на Багадатския крадец с Дъглас Феербанкс. Макар и ням филмът е забележителен за епохата и поставя началото за филмите за ориента и хиляда и една нощ. По късната версия от 1940 е мой личен фаворит, истинско пиршество с току що създадения Tehnicolor и фамозните си специални ефекти за онова време. През същия период се появат няколко филми за ориента но те са главно евтини продукции или наивни сапунки с прочутия тогава Валентино. След втората световна война гения на Рей Харихаусен и измисленaта от него висококачeствена стоп анимация наречена Dinamation позволява да се появи на бял свят много качествени филми от жанра. Трилогията за СИНДБАД-1952,1974,1974 и някой италиански филми от пеплум ерата-нови версии на Крадеца, Синдбад, Сандокан и т.н. Но за италианското кино друг път!

През 70-те и 80 те няма почти никакви ориенталски приключения, ако несе броят някои подобия от разцвета на фентъзи филмите в ранните 80-те започанал с КОНАН през 1982. И ето достигаме 1989 когато се появава първата игра наречена Prince of Persia. Макар и аркадна и напарвена за DOS тя е огромен хит и създава цял жанр в гейм индустрията. За гледащите тъпо ще поясня че не кака ви Лара която аз дълбоко уважавам е първата катереща се по древни храмове и търсеща сложни механизми и направо откачени загадки които бавно ви подлудяват. След няколко версии през годините стигаме до 2003 когато се появава Пясъците на времето и поставя началото на трилогия от игри, като другите две са Воинът в мен (2004) и Двата трона(2005). Именно те поставят базовата основа за филма.

Отсега да предупредя че игрите дават само основните идеи но не са следвани дословно, което е добра идея като се има предвид каква е съдбата на филмите създадени по мотиви от дигиталния свят – да бъдат шумни касови провали!

Сюжетът все пак се върти около познатия от играта кинжал на времето който кой знае защо може и да  докара гибел на света. Това е едно от малко нелогични части от сценария. Филмът е рожба на компанията ДИСНИ но следвайки духа на Карибски пирати се е получил мащабен епос. Убеден съм че това се дължи изцяло на продуцента Джери Брукенхаймър, който е най добрия специалист в тази област – правенето на гигантски продукции които да си върнат бюджета. На актьорите няма се спирам подробно колегите са го направили, само ще спомена че мен лично Джейк Гиленхал ме изненада приятно, защото бях скептик че е подходящ за екшън герой особено след “Планината Броукбек”.

Да се върна на времевия парадокс във филма който казах че е нелогичен. Като хардкор фен на СТАР ТРЕК съм добре запознат с парадоксите от този род и веднага ми направи следното впечатление: кинжалът пазен от прекрасната Джейма Атертън може да връща времето назад с няколко минути, защото събира само шепа от вълшебния пясък на времето, но ако се забие в извора на пясъка-т.н. слънчев часовник под древния град на принцеса Тамина (Атертън) можеш да се върнеш десетки години в миналото, но рискуваш да унищожиш света.Дотук добре – това е основния мотив на двата главни герои да спрат Бен Кинсли (на този човек му е писано да прави великолепни роли на източни типажи), те не успяват напълно, той го забива , унищожението започва, но нашичкия принц се възползва и се връща достатъчно назад за да спаси всички загинали предните два часа, че и да разобличи злия си чичо. Значи за нашите може да връщат времето а за лошите не може а!?

Като оставим това чисто мое заяждане филмът е точно това което трябва да бъде: пищен приключенски епос в стила на арабските фантазии и според мен тепърва ще има подобия на него. Това се потвърждава и от слуховете че сър Антъни Хопкинс е ангажиран с нова версия на “Хилада и една нощ” планирана за премиера през 2012 година.

Ами остава само да чакаме!

Ленин и азбуката

Събрахме се бригадата да отпразнуваме 24 май. Поканихме и руснаците да пийнем и да хапнем. Един руснак строителен инженер дойде с жена си, която беше офицер от милицията.

Пихме по една водка, замезихме. Някой от руснаците попита по какъв повод сме се събрали. Обсяснихме им, че празнуваме 24 май – денят на славянската писменост. Разказахме им за глалолицата и кирилицата, за Кирил и Методи, за Климент Охридски… Тогава госпожата-милиционер се изстъпи, че като ревна – никакви Кирил и Методи – нашата азбука я е създал Ленин…

Тази случка се е случила на 24 май 1995 година. Разказа ми я човек, който по онова време е бил в строителна бригада в град Тюмен, Русия.

За щастие днес, 15 години по-късно, ако не всички, то поне повечето руснаци вече знаят кой е създал азбуката на която пишат. От известно време денят 24 май вече се празнува като ден на писмеността, културата и азбуката и в Русия.

Макар че и до днес Кирил и Методий са представяни в Русия като “византийци”. В много от руските медии в статиите им от вчерашния ден по повод празника, България изобщо не е спомената или е спомената мимоходом. Например в статията по повод 24 май на руската електронна медия Вести.ру името на България е споменато в следния контекст:

В X веке братья Кирилл и Мефодий отправились проповедовать среди славян Евангелие. Они прошли всю Болгарию, дошли до Моравии (это на территории современной Чехии). Они шли и учили славян верить в Бога, потому что не было у них тогда своего Евангелия, а читать Святое Благовествование по-гречески не многие умели. Византийские братья придумали для них новую азбуку, и уже через их письмо, через их проповедь нисходил Святой Дух на крещаемых.

http://www.vesti.ru/doc.html?id=362582&cid=7

Превод

През X век братята Кирил и Методи се отправили да проповядват сред славяните Евангелието. Те пресекли цяла България, стигнали до Моравия (на територията на съвременна Чехия). Те пътували и учили славяните да вярват в Бог, защото тогава славяните нямали свое Евангелие, а да четат Светото Благовещение на гръцки можели малцина. Византийските братя измислили за тях нова азбука така чрез новата писменост, чрез тяхната проповед, Светия Дух се спускал върху кръщаваните.

Но какво да се прави – изглежда ще се наложи да се задоволим с факта, че днес вече мнозинството от нашите руски събратя поне не смятат Ленин за създател на руската писменост. И действително – Пушкин, Достоевски и Лермонтов биха звучали странно, ако пишеха на латиница.

Принцът на Персия: Пясъците на времето

“Принцът на Персия: Пясъците на времето” – Една добре разказана приказка

За първи път чух за “Принцът на Персия” след като прочетох ревю за едноименната игра в едно списание и гледах трейлър към една от частите на играта. След разговор със запознати с геймърската материя хора разбрах, че играта има шест части, а не три както си мислех и датира още от края на 80-те години. Останах впечатлен от оригиналния фентъзи сюжет и драматизма особено на финалната трета част. Между нас казано някои “признати” автори на фентъзи могат само да си мечтаят да напишат подобна история.

Но да  се върнем към екранизацията  направена от лидера в забавленията за цялото семейство, да познахте  “Уолт Дисни”.  Дисни заедно с всепризнатия майстор на хитове продуцента Джери Брукхаймър /само си спомнете за впечатляващата трилогия “Карибски пирати” вдъхновена от едноименната атракция в “Дисниленд”/ са направили едно добро приключенско фентъзи, което не ви кара нервно да си поглеждате часовника. Накратко историята се върти около могъщ древен артефакт, който отключва скритата магическа сила в пясъците на времето, надарени с огромна разрушителна мощ и предизвикващи невероятни времеви парадокси. Ако ви е станало интересно отивайте веднага до най-близкия киносалон. Целта на това ревю не е да ви разказва филма.

В ролята на главния герой принц Дастан се превъплъщава Джейк Гиленхал. Трябва да отбележа, че на Джейк тази роля му отива все едно е писана специално за него. Партнира му очарователната Джема Атъртън /в ролята на принцеса Тамина/ позната ни като Йо от “Сблъсъкът на титаните”  /очаквайте скоро ревю и за него/. Джейк и Джема се сработват прекрасно и правят добър екранен дует, за което помагат и добре написаните диалози. В ролята на злодея е брилянтният Бен Кингсли /”Ганди“/. Интересна роля прави и Алфред Молина /“Спайдър мен 2“, „Фрида“/ като разбойнически главатар и търговец на роби. Добрата актьорска игра е умело режисирана от имащия опит във фентъзито, и не само, Майк Нюъл /“Хари Потър и огненият бокал“/. Филмът впечатлява с многобройните добре изпипани каскади и буквално не ви остава да си поемете дъх. Запознати признават, че са впечатлени от начина по който екшън сцени от играта са пресъздадени на големия екран. Хореографията на бойните сцени е на достатъчно добро ниво и как иначе след като Джери Брукхаймър е карал Джейк Гиленхал и останалите актьори да тренират поне по един час на ден, за да са във форма.

Във филма има няколко намигвания към съвременността и реалния свят. Военната кампания, която персийците предприемат срещу кралството на принцеса Тамина е провокирана от шпиионски данни за скрити оръжейници. Защо ли ми напомня за повода за една война по същите причини от началото на века. Друга препратка към реалността и съвремието ни е репликата на един от царедворците към принцесата, че персийците не признават друга истина освен тяхната, напомнящо за фанатичния режим на аятоласите в днешен Иран. Но макар, че има подобни намигвания и препратки, „Принцът на Персия“ няма нищо общо нито със злободневните теми и проблеми, нито с историята. Във филма се говори за Персийската империя, за Судан, за Турция, но това не бива да ви заблуждава. Имената на държавите можеха да са всякакви и в случая можем да кажем, че е налице т. нар. алтернативна история, жанр доста популярен във фантастиката и фентъзито.

От всичко, което видях не се съмнявам в боксофис успеха на филма, което ме навежда на мисълта, че най-вероятно ще видим принца отново. Силно се надявам да екранизират и трите части на играта, за да можем тази невероятна фентъзи история да разгърне пълния си потенциал. Като слаби страни на филма ще посоча мелодраматичните моменти, по които не си падам особено, и захаросания по холивудски финал, но да не забравяме, че това все пак е продукция на Дисни, които явно са гонили рейтинг: “Без ограничения в показа”. Със сигурност ще трябва да чакам следващите части, които ако се съди по играта ще са порядъчно драматични особено третата, където  принца има зло алтер его /а не, има Уикипедия, има Гугъл сядайте и четете там повече/. В заключение -  “Принцът на Персия: Пясъците на времето” е една добре разказана приказка, която си заслужава всеки лев даден за билета за кино. Защо на кино ли? Не заради лицемерната  борба с т. нар “пиратство”, а защото има филми, които задължително трябва да се гледат на кино и този безспорно е един от тях!

Бруклинските стражи (2009)

Ако наистина дълбоко желаете да погубите два часа от живота си, идеалният кандидат е пред вас.

Не си спомням кога за последен съм гледал толкова отегчителен полицейски филм, пък и в жанра дори третокласните заглавия предлагат ако не друго, то поне малко престрелка или преследване.  Всъщност, олово има и тук, особено в кулминацията, но за целта трябва да първо издържите два часа пълна скука, а доколко това си струват някакви си десет минути патаклама – преценете сами.

Проблемът на “Бруклинските стражи” е, че една събираща се сигурно в петнадесетина минути предистория, която отгоре на всичко не е и толкова впечатляваща, е разтегната, разкъсана и пръсната като пъзел върху невероятно много екранно време.

Или, по-точно – три такива.

Разполагаме с трима дългогодишни и несвързани помежду си блюстители на реда, всеки от които със свой собствен проблем – на Еди (Ричард Гиър) най-сетне предстои пенсия, след дългогодишна и не толкова блестяща служба, Сал (Итън Хоук) изнемогва финансово, докато семейството му всеки момент се очаква да се разшири допълнително с двойка близнаци, а къщата отдавна им е отесняла, а на Танго (Дон Чийдъл) предстои развод, докато междувременно той отчаяно се опитва да се измъкне от продължителната си работа под прикритие. И същевременно, можем да видим накъде ги тласка всичко това – най-вече Сал, който е на път да се превърне в мръсно ченге. С което общо взето се изчерпва почти всичко, което може да се каже за основния сюжет. Може би сценаристът-дебютант Майкъл Мартин е искал да ни напомни колко неблагодарна и зле отплащаща се е полицейската работа, и като усещане го е постигнал общо взето добре – макар и реално да не ни казва нищо чак толкова невероятно ново.

Изпълнението обаче е истински слабо. Целият филм е изграден от безкрайно протяжни и не само порядъчно несъдържателни, но и почти повтарящи се на места сцени – умножено по три, прескачайки се от един централен персонаж на друг. От време на време пък се включват съвсем кратки, за сметка на което кървави и експлозивни епизоди на насилие. Като двете, разбира се, не пасват по никакъв начин. С други думи казано, лентата буквално се пръска по шевовете от излишък – все пак да не забравяме, че говорим за над 130 минути.

Самото присъствие на трима отделни главни герои е тотално ненужно, посланието им не е с нищо особено различно, балансът между динамика и драма просто не съществува – както до голяма степен и дълбочината въобще.

И всъщност единственото относително положително нещо, което може да се посочи, е актьорската игра – поне претенциозният кастинг оправдава присъствието си на екрана. Което обаче е твърде слабо утешение. А към всичко това добавете и един абсолютно изкуствен и нелогичен, ако ще и кървав завършек – ако въобще ви издържат нервите да го изчакате. Но най-добре не си правете подобен експеримент, алтернативи не е като да няма повече от достатъчно.

Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street

Джони Деп в Sweeney Todd
или възможно ли е да има мюзикъл на ужасите?

Преди да гледам “Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт стрийт” – носител на награда “Златен глобус” за 2007 г. в категорията най-добър мюзикъл или комедия (на английски Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street) и да ми беше казал някой, че е възможно да съществува мюзикъл на ужасите нямаше да му повярвам. Повечето хора като чуят мюзикъл си представят нещо жизнерадостно, романтично и весело като “Аз пея под дъжда”, “Великденски парад”, “Хелоу Доли”, а в по ново време приятната изненада на миналото филмово лято “Мама Миа”.  По запалените киномани ще се сетят и за брилянтните мюзикъли на Боб Фоси: “Кабаре”, “Ах този джаз”, за дискомюзикълите: “Брилянтин”и “Треска в събота вечер”, с които изгря звездата на  Джон Траволта, за драматичния мюзикъл на Алън Паркър “Евита”. Но надали някой би си помислил, че може да се направи мюзикъл на ужасите. Тим Бъртън е успял да постигне точно това със създаването на “Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт стрийт”.

Тим Бъртън сътворява на големия екран приказки за възрастни. Достатъчно е да си спомним за “Едуард с ръцете ножици”, “Батман”, “Батман се завръща”, “Легендата за Слийпи Холоу”, “Голяма риба”, “Планетата на маймуните”. И с този филм адаптация по номинирания за награда Тони музикален трилър на Стивън Зондхайм и Хю Уийлър от 1979, Бъртън не отстъпва от горното определение. Този филм определено не е приказка за деца. Пред зрителите се разкрива драматичната история на лондонския бръснар Бенджамин Баркър /пресъздаден блестящо от класическия Бъртънов актьор – брилянтният Джони Деп – награда Златен глобус и номинация за “Оскар” в категорията най-добър актьор за ролята му във филма/. Неговата любима е отнета от  деспотичния съдия Търпин /в ролята – класическия английски актьор Алан Рикман – познат на по-младата публика като професор Снейп от  филмите за “Хари Потър”/. Баркър е осъден от Търпин на каторга и напуска Лондон. Филма започва със завръщането на Баркър в Лондон под нова самоличност тази на Суини Тод жадуващ отмъщение за отнетата му любима. Целта на тази статия обаче не е да разкрива сюжета на филма.

Както вече споменах филмът е класически мюзикъл. Музиката, която се лее от екрана те изпълва с минорни настроения. Лондон от края на деветнайсти век е представен като мрачен готически град извор на зло и поквара както се пее в една от песните. Като казах песни партиите на главните герои са изпълнени чудесно от актьорите. Джони Деп прави чудесен музикален и актьорски дует с Хелена Бонъм Картър в ролята на собственичката на пекарната – мис Лъвет влюбена в Суини Тод. Останалите актьори също се справят доста добре както с акторската игра така и с изпълнението на песните в мюзикъла. Тук можем да отбележим забавното и леко комично изпълнение на Саша Барън Коен, познат ни повече като Борат, в ролята на съперника на Суини Тод, ролята на Тимъти Спол като верния пристав на съдия Търпин /познат ни от поредицата за Хари Потър/. Учудващо добре за годините си като актьорска игра и като музикално изпълнение се представя Едуард Сандерс в ролята на Тоби – асистент на съперника на Тод, а по-късно верен помощник на мис Лъвет. Тук е мястото да спомена, че 75-годишният композитор и либретист Зондхайм е бил с право на финално одобрение във всички етапи от създаването на филма: от подбора на изпълнителите певци до осъвременения диалог.

Не мога да не обърна внимание на блестящите декори и сценография потапящи зрителя в мрачната атмосфера на викториански Лондон. Те са дело на фееричния Данте Феретти номиниран за “Оскар” за работата си във филма. Перфектните костюми на Колийн Атууд -  заслужена номинация за академичната награда за най добър дизайн на костюмите,  допринасят за реалистичното представяне на епохата и доизграждат образа на героите.

Официалният сайт на филма www.sweeneytoddmovie.com е така стилен, както и самия филм. Преобладаващите  цветове са червено, черно и сребристо сиво.

Never Forget. Never Forgive. Това е рекламния надпис на филма подсказващ, че основната тема е отмъщението за причиненото страдание. Този филм не е за хора със слаби сърца и то не само заради натуралистично леещата се от жертвите на бръснаря -демон  кръв, а заради цялостното представяне на тази тъжна и драматична история.

Опитвам се да намеря някакви недостатъци на филма, но не мога да открия такива. От актьорската игра през изпълнението на песните до сценографията “Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт стрийт” е една добре разказана приказка за възрастни. Този филм определено не е за любителите на “Американски пай”, чалгата и “Шоуто на Слави”, но на всички останали изкушени от магията на киното определено ще достави  удововолствие.

Ще си вземем ли поука от изборите през 2009 г?

Няколко идеи за промени в изборното законодателство.

Последните избори за членове на Европейския парламент от Република България и за 41-во Обикновено народно събрание за пореден път доказаха, че изборното ни законодателство е архаично, неотговарящо на съвременните демократични европейски практики и стандарти. Купуването на гласове, корпоративно контролирания вот, изборния туризъм се превърнаха от изключения в правило при произвеждането на изборите през 2009г. За това помогнаха и зле скалъпените промени на изборните закони направени в «дванайсет без пет» от тройната коалиция.

От много години се говори за създаването на Избирателен кодекс, който да обедини материята свързана с изборите, сега разпръсната в четири закона, и да даде качествено ново уреждане на изборния процес. Такъв кодекс беше внасян на два пъти в 39-то  и 40-то Народно събрание, но беше гледан само на първо четене и така и не се прие. Явно на народните ни избранници не им стигнаха нито смелост, нито мъдрост това да стане.

Новото 41-во Обикновено народно събрание има възможност да докаже, че за разлика от предшестващите го, още в началото на мандата си ще отдели специално внимание върху изборното законодателство и ще намери сили и време да изработи един качествен и модерен Избирателен кодекс. В него трябва да бъде дадена уредба на отделните видове избори /разпръсната понастоящем в четири закона/: местни, за народни представители, президенски и за членове на Европейския парламент. Кодекса трябва да реши въпроса по коя система ще се провеждат изборите за народно събрание: мажоритарна, пропорционална или смесена. Аз съм привърженик на пропорционалната система, възприета между другото в повечето европейски страни, която считам, че е “по-малкото зло” при определянето на мандатите за разлика от мажоритарната и смесената. Като под смесена избирателна система разбирам, не уродливия вариант с 31 мажоритарни и 209 пропорционални мандата, както беше на току що провелите се избори, а 120 пропорционални и 120 мажоритарни мандата, което означава съотношение 50 на 50 както е при изборите за Велико народно събрание. Ако бъде въведена смесена избирателна система трябва да се предвиди възможност за балотаж, която по сега действащия закон е само теоретична и без практическо значение.

В кодекса освен избирателната система, по която ще се провеждат отделните видове избори, Трябва да бъдат уредени и няколко други важни въпроса, за да бъдат премахнати сега съществуващите уродливи практики, за които споменах по-горе.

На първо място трябва да се въведе задължително гласуване по постоянен адрес или по месторождение, като държавата поеме разходите за пътуване до родното място каквато е уредбата в Гърция. По този начин ще бъде премахната възможността за гласуване на друго място различно от постоянния адрес или месторождението на избирателя. Ще бъде обезсмислено купуването на гласове и корпоративно контролирания вот защото при висока избирателна активност тяхната относителна тежест пада /справка резултатите на ЛИДЕР и НДСВ на проведените през 2009г. парламентарни избори/. При задължително гласуване не е сигурно и дали етническата партия ДПС ще влезе в следващия парламент.

Друга важна промяна е премахването на възможността за гласуване на лица с двойно гражданство /бипатризъм/. Отделен е въпроса, че трябва да бъде изцяло премахната възможността за съществуването на бипатризъм. Всеки, който има българско и друго гражданство трябва да реши гражданин на коя държава иска да бъде. Така ще бъде премахната порочната  практика на изборния туризъм.

Не на последно място, крайно време е да се създаде постоянно действаща изборна администрация, която да организира произвеждането на изборите.

21-ви век и новите технологии ни изправят и пред нови предизвикателства  -   например въвеждане на електронно гласуване /което беше проведено експериментално на последните избори в 9 избирателни секции в София/ като алтернативна форма на традиционното гласоподаване с хартиени бюлетини.

Това са само няколко идеи за промени в изборното законодателство. Но те както и всички други предложения следва да се подложат на широк обществен дебат в най-скоро време, за да не се повтаря досегашната практика да произвеждаме избори по лоши  правила  написани незнайно от кого в последния момент, които обслужват тяснопартийни и корпоративни интереси, но не и правата на избирателя.

Битката при Върбишкия проход разказана от SysAdmin

Хан Крум бил добър админ, той въвел първите закони в българското интернет пространство. През 811 година злобния император на Византийската империя на ситите Никифор 1-ви с никнейм “Genik” пробил през своя компютър и се втурнал в българското интернет пространство.  Той имал намерение да унищожи лицензите на българските интернет и хостинг провайдери, да завоюва българските сървъри, пароли и кодове за достъп.

За целта Никифор наел огромно количество юзери и хакери във византийския проект “Byzantine Army”, а също и интернет потребители от Мала Азия. Той успял да премине през българския файъруол “Balkan” и започнал безпощадно да трие логовете на българските интернет потребители.

Хан Крум, след като видял колко много хакери са проникнали в българското интернет пространство, излязъл от акаунта си и изключил машината си, оставяйки само няколко модератора и програмиста в портала на българската столица Плиска. Крум тръгнал да търси и събира всички потребители на българския интернет.

На 20 юли 811 година Никифор проникнал в българския портал Плиска. Византийските хакери разбили портала и безпощадно изтрили логфайловете на всички потребители на портала. Българските модератори не успели да противостоят на взлома, независимо от усилията си. Никифор започнал да празнува победата си над българските интернет провайдери и да пие на компа си в компания от византийски хакери.

През това време Хан Крум призовал всички юзери да въстанат в защита на родния интернет. Той привлякъл също потребители от порталите “Авари” и “Славянски племена”, а освен това раздал на населението карти с пароли за достъп до интернет, списъци с основни команди и адреси на warez-сайтове.

Като разбрал за всичко това, пияния като мотика Никифор решил да се омита от портала Плиска, но изпаднал в алкохолен делириум и забравил нужните му интернет-адреси във Византия. Докато Никифор губел ценно време българските програмисти рестартирали файъруола “Balkan” и затворили всички дупки на изходния код, така че Никифор и хакерите му не успели да преминат през файъруола.

На 23 юли Никифор излязъл от портала Плиска и 2 дни опитвал да пробие през Балканския файъруол. На 25 юли той влязъл във Върбишкия портал, решавайки се на отчаяна атака, с която да пробие файъруола и да се върне в родното интернет пространство.

Сутринта на 26-ти юли Хан Крум влязъл в интернет с ника Groznii и си направил акаунт във Върбишкия портал, заедно с всички български интернет юзери и хакери. Докато Никифор разбере какво става, Хан Крум натиснал клавиша Delete и завинаги изтрил от интернет пространството акаунта на Никифор, а също изтрил логфайловете на много от византийските юзери и хакери от проекта “Byzantine Army”.

След това Крум използвал хардуера, в който се намирала главната база данни на Никифор, изтривайки от там цялата информация и софтуер и разполагайки на нейно място папка Recycle Bin. В нея Крум държал материали с информация за българското вино и винопроизводство.

Крум дал права на началника на славянските програмисти за достъп до материалите за българското вино, разположени в папката в хардуера от главната база данни на Никофор и разрешение да ги използва по време на всички празници.

Малко по-късно Крум (nickname Groznii) се опитал да покори византийското интернет пространство, но в решителната кампания по разбиването на портала “Константинопол” процесора на ханстия компютър внезапно изгорял.

По материали от Абсурдопедия

Българският начин – как да напълним бюджета

Знам, че сме в криза. Много лоша криза. Няма пари.

Не че откакто се помня не сме в криза. Много лоша.  Откакто се помня пари няма. Има има, ама малко. Не стигат.

Правителството, както вече знаем, сериозно се е завзело да понапълни бюджета. Днес научих за поредния ход с цел придобиване на бели бюджетни пари за черни кризисни дни. Освен ако не е партенка, разбира се.

Двама души почти едновременно ми казаха, че са получили следния имейл:

Във връзка с нови изисквания на инспекция по труда в срок до 30.06.2010г. е необходимо всеки работодател, който има наети работници да изкара курс за инструктаж на работници и служители. В противен случай от 01.07.2010г. инспектори от инспекция по труда ще налагат санкции в размер от 10000 до 15 000лв.Такъв курс ще се провежда в учебен център … на 26.05.2010г. и цената е 100.00лв. Моля потвърдете участието си до 22.05.2010г. на тел…

Вижда се, че правителството е решило още малко да поизтръска работодателите. При действащи около 100 000 юридически лица в страната, по 100 лева от всеки работодател, приблизителната сума се очертава около 100 000 000 лева. Не лоша сума, изкарана за един следобед, откъдето и да го погледнеш.

В имейлите не е указано за какъв точно инструкнаж става дума. В тая връзка бих могъл да дам няколко ценни съвета на правителството, за изкара много повече от 100 лева на калпак.

Работодателите могат да бъдат задължени да изкарат различен курс за всяка отделна категория инскруктаж. Инструктажи – бол. Кеф ти инструктаж за пожарна безопасност, кеф ти за оказване на първа помощ, кеф ти за правилно пресичане на кръстовища, кеф ти за разпознаване на продуктите с ГМО, кеф ти опазване на биоразнообразието, кеф ти за действие при аварии и природни бедствия. За всичко – отделни инструктажи. Така, 2-3 пъти месечно. За една годила хайле пара ще капне, хич де не е няколко милиарда ще се сберат.

Прочее, в инструктажите няма нищо лошо. Аз обаче никога не забравям къде живея. Спомням си инструктажа по оказване на първа помощ по време нашофоьорския курс. Някакъв льохман дойде и в рамките на около 2 часа ни показа как да правим дишане уста в уста, сърдечен масаж, слагане шина на счупен крайник и още поне 3-4 неща, за които нямам спомен. Първо – не ни беше обяснено при кои точно травми какво трябва да се прави и в какво в никакъв случай не трябва да се прилага. Например кога може да се мести пострадалия и кога – не. Кой метод кога да се прилага. Като се вземе предвид, че тоя инструктаж го гледах и слушах преди доста години, резултата е, че днес не знам теоретично нищо по въпроса, да не говорим за практически умения. Обаче сумата за инструктажа я платих.

Същото ще стане в настоящия случай. Ще дойдат едни хора, ще разтегнат никому ненужни локуми и ще приберат едни пари. Толкоз.

Но човек се радва и на малкото. Надеждата ми е, че със събраните пари поне няма да изпратят няколко хиляди избрани пенсионери на почивка в избрани хотели, както направиха прежните руководители на страната.

Пакистан се обиди и хлопна достъпа до YouTube и Facebook

Преди ден Пакистан блокира достъпа до социалната мрежа Facebook, а днес – и до сайта за видеосподеляне YouTube.

Причината за решението да бъде ограничен достъпа до Facebook беше, че там е започнал конкурс за рисунки и карикатури на Мохамед. Тъй като някои от карикатурите са били качени в YouTube, Пакистан реши днес да хлопне достъпа и към видеосайта.

Материалите в YouTube и Facebook са наречени от пакистански официални лица “кощунствени”, и “обидни”.

Във връзка с тези събития медиите припомнят бунтовете на набожни мюсюлмани от 2005 г против карикатурите на Мохамед, публикувани тогава в датски вестник. Поради заплахи за живота им двама европейски карикатуристи и до днес живеят под полицейска охрана.

Което за стотен път показва, че голямата част от мюсюлманските страни са на много светлинни години от прогнилата западна цивилизация.

Защото в християнския свят обиждат своите божества както си искат.

Татуировки на Исус и Дева Мария се правят на всевъзможни места по телата, включително и върху или около гениталиите. Модерни художници потапят разпятия, кръстове и други християнски символи в урина и фекалии. Правят се мюзикъли от типа на Исус Христос – суперстар. Разказват се вицове за Исус, Дева Мария, папата,  кардиналите, епископите, свещениците.

Още през 80-те години на миналия век на Бродуей дълги сезони се задържа една пиеса, в която отношенията между Исус и Юда бяха представени като хомосексуални. Пиесата, дори според вкуса на нефанатизирани християни, е повече от скандална. Но авторът и не беше убит с камъни, нито заплашван, напротив – самият Ню Йорк Таймс излезе с положителен отзив за произведението, а автора и до днес се радва на почит и уважение като един от най-талантливите американски драматурзи.

Всичко това показва единствено, че, колкото и да е неприятно за мнозина мюсюлмани, ислямът все още изживява своето средновековие и няма да излезе от него в обозримо бъдеще.