Бруклинските стражи (2009)

Ако наистина дълбоко желаете да погубите два часа от живота си, идеалният кандидат е пред вас.

Не си спомням кога за последен съм гледал толкова отегчителен полицейски филм, пък и в жанра дори третокласните заглавия предлагат ако не друго, то поне малко престрелка или преследване.  Всъщност, олово има и тук, особено в кулминацията, но за целта трябва да първо издържите два часа пълна скука, а доколко това си струват някакви си десет минути патаклама – преценете сами.

Проблемът на “Бруклинските стражи” е, че една събираща се сигурно в петнадесетина минути предистория, която отгоре на всичко не е и толкова впечатляваща, е разтегната, разкъсана и пръсната като пъзел върху невероятно много екранно време.

Или, по-точно – три такива.

Разполагаме с трима дългогодишни и несвързани помежду си блюстители на реда, всеки от които със свой собствен проблем – на Еди (Ричард Гиър) най-сетне предстои пенсия, след дългогодишна и не толкова блестяща служба, Сал (Итън Хоук) изнемогва финансово, докато семейството му всеки момент се очаква да се разшири допълнително с двойка близнаци, а къщата отдавна им е отесняла, а на Танго (Дон Чийдъл) предстои развод, докато междувременно той отчаяно се опитва да се измъкне от продължителната си работа под прикритие. И същевременно, можем да видим накъде ги тласка всичко това – най-вече Сал, който е на път да се превърне в мръсно ченге. С което общо взето се изчерпва почти всичко, което може да се каже за основния сюжет. Може би сценаристът-дебютант Майкъл Мартин е искал да ни напомни колко неблагодарна и зле отплащаща се е полицейската работа, и като усещане го е постигнал общо взето добре – макар и реално да не ни казва нищо чак толкова невероятно ново.

Изпълнението обаче е истински слабо. Целият филм е изграден от безкрайно протяжни и не само порядъчно несъдържателни, но и почти повтарящи се на места сцени – умножено по три, прескачайки се от един централен персонаж на друг. От време на време пък се включват съвсем кратки, за сметка на което кървави и експлозивни епизоди на насилие. Като двете, разбира се, не пасват по никакъв начин. С други думи казано, лентата буквално се пръска по шевовете от излишък – все пак да не забравяме, че говорим за над 130 минути.

Самото присъствие на трима отделни главни герои е тотално ненужно, посланието им не е с нищо особено различно, балансът между динамика и драма просто не съществува – както до голяма степен и дълбочината въобще.

И всъщност единственото относително положително нещо, което може да се посочи, е актьорската игра – поне претенциозният кастинг оправдава присъствието си на екрана. Което обаче е твърде слабо утешение. А към всичко това добавете и един абсолютно изкуствен и нелогичен, ако ще и кървав завършек – ако въобще ви издържат нервите да го изчакате. Но най-добре не си правете подобен експеримент, алтернативи не е като да няма повече от достатъчно.