Падна ли берлинската стена и в арабския свят?

Много наблюдатели, международници, журналисти и изобщо интересуващи се от случващото се в арабаския свят изказаха  предоложението,че това са събития напомнящи смяната на комунистическите тоталитарни режими в Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Кулминацията на онези събития отпреди повече от 20 години беше падането на Берлинската стена символизиращо и премахването  на границите между източна и Западна Европа. Но да се върнем на арабска тема.

В началото всичко започна съвсем безобидно като мирни демонстрации в Египет с искания за политически реформи. Но постеенно това се промени и затова безусловно допринесоха твърдоглавието и жаждата за власт на президента Хосни Мубарак. В крайна сметка протестиращите остигнаха своето и принудиха Мубарак да подаде оставка. Сега положението в Египет е непредсказуемо. Уж военните упражняват властта до есента когато трябва да има избори. Ами ако забравят да ги насрочат /защото властта развращава а абсолютната власт развращава абсолютно/.  Дали няма да избухне гражданска война ? Или след демократични избори ще дойдат недемократични талибани и ислямски фундаменталисти и с илюзиите за демокрация в Египет, а и в останалите страни от арабския свят ще бъде свършено веднъж завинаги ?

Другият режим, който може би ще последва съдбата на този в Египет е на полковник Муамар Кадафи. Великата социалистическа арабска джамахирия, както е официалното наименование на Либия в момента, също е разкъсвана от протести, но Кадафи няма да си тръгне без бой като Мубарак и нищо чудно там да избухне гражданска война. Наскоро от приятел историк научих,  че всъщност Либия е изкуствено създадена държава от три области, така че нищо чудно да се раздели на съставните си части като бивша Югославия. Въобще мъглата в арабския свят е пълна и надали скоро ще се разсее.

В Бахрейн и Кувейт обаче се усетиха накъде вървят нещата и взеха правилните мерки – увеличение на заплати и финансови помощи. Това със сигурностще ги спаси от бъдещи сътресения и проблеми. Освен това тези богати на петрол страни могат да си го позволят. Ако Мубарак и Кадафи бяха постъили по сходен начин се съмнявам, че изобщо щяхме да чуем за протести.

Така или иначе пожара на протести и демонстрации вече е запален, а знаем, че  окрай сухото гори и суровото. Очерта се и още един щрих – никой от големите играчи не беше готов за такъв развой на събитията – нито ЕС, нито САЩ, нито Русия. За Китай няма да говоря те никога не бързат да дават оценки и се държат настрана, което не е чак толкова лош подход. Но да се върнем към отношението на т. нар. международна общност. Когато започнаха протестите в Египет, всички се ослушваха и оглеждаха накъде ще задуха вятъра. Щом се разбра, че това не са поредните вели демонстрации срещу режима на Мубарак всички големи играчи на световната сцена тръгнаха да го призовават да се оттегли. Когато заочнаха протестите в Либия обаче същите тези велики сили се обявиха веднага срещу Кадафи. Обяснението на тези реакции се крие в разликите между двата режима и между Мубарак и Кадафи. Режима на Мубарак беше удобен на всички защото малко или много спираше ислямистите в страната и ги държеше под контрол. Следвайки интересите си Мубарак играеше ролята на двоен агент – от една страна защитник на арабската кауза, от друга някой, на когото заадняците могат да се доверят и да разчитат. Дори израелците работеха добре с него, а това вече си е един вид ризнание. В случая с Кадафи никой няма причина да го харесва или да му симпатизира. подготвящ терористи – случая Уокърби, задържащ хора без причина – случая с нашите мед. сестри в Бенгази, държащ се враждебно и напълно непредсказуемо към запада и останалия свят. И най – важната причина – в Либия има много богати залежи на петрол, а това подклажда апетитите на немалко петролни комании.

Едно е сигурно – случващото се в арабския свят не беше очаквано, а може би и не беше ланирано и желано от големите играчи на световната сцена, които трудно и бавно се ориентират в ситуацията – сравка САЩ и водената от Обама администрация. Не мисля, че някой може да предвиди какво ще се случи, а оттам и да действа адекватно в създалата се ситуация.  Най – вероятно случващото се ще доведе до промени независимо дали са желани или не. Да се надяваме, че на мястото на свалените режими няма да дойдат ислямисти и фундаменталисти като аятоласите в Иран, които да ни накарат да съжаляваме за низвергнатите диктатори.

България е социална държава. Да, ама не.

Не знам дали знаете, но в Конституцията ни е залегнало, че живеем в социална държава. Какво означава това – че държавата и обществото осигуряват особена грижа и внимание на хората с увреждания, децата, майките с малки деца, старите хора.  Това обаче го има само на хартия. И в Конституцията и в законите е декларирано, че тези наши сънародници са под особената закрила на държавата и обществото. Да ама не. В действителност нещата не стоят така. Има създаден огромен брой агенции и друга администрация, които уж да осигуряват тази “особената закрила”, ама нещо не им се отдава особено.

Веднага се сещам за мизерните размери на интеграционните добавки за хора с увреждания, които ги карат да се молят на държава и община за финансиране на медицински, битови и други неотложни разходи за осигуряване на най-неотложните им нужди, като така си осигурят някакво близко до нормалното съществуване.

Нерадостна е картината и с грижата  за децата, от която държавата отдавна е абдикирала. Вече не е новина, насилието извършвано от и срещу деца. То не бяха малтретиране на бебета и деца в крехка   възраст /какъв трябва да си, за да извършиш нещо такова, то  не бяха сбивания между ученици завършващи със сериозни телесни травми, за кражбите и хулиганството извършвани от малолетни най-добре да не говорим, на фона на останалото те изглеждат едва ли не безобидно. И след всичко това няма никаква реакция и адекватни действия от страна на на т. нар. отговорни институции. След инцидентите очите на обществото се замазват със стартиране на разследвания завършващи със съмнителни резултати, а най-често и без тях.

За майките с малки деца и за недостатъчните средства за детски добавки е говорено много, но нищо не е свършено. Там се развива обратна дискриминация. Държавното и общинско финансиране отиват основно за циганското малцинство, което създава деца с единствената цел да се добере до добавките. Така мнозинството българи, които имат едно или две деца се оказват дискриминирани за сметка на циганите. Явно идеята е  за насърчаване на раждаемостта сред малцинствата, а не сред мнозинството от българските граждани.

За старите хора, които не могат да се издържат сам,и даже не си струва да обсъждаме каквото и да било. Отдавна всичко е казано.

За антисоциалната същност на държвата могат да се наведат много доказателства. Ето и най-новото то тях. Сигурно сте чули за отмяната на точковата система в социалното осигуряване. Но това отново се оказва лъжа за лицата имащи стаж от І и ІІ категория труд. Ето какво казва не §22, а §4 от Кодекса за социално осигуряване:

“§ 4. (1) (Изм. – ДВ, бр. 64 от 2000 г., изм. – ДВ, бр. 33 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г.) До 31 декември 2014 г. включително лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд и 15 години при условията на втора категория труд, могат да се пенсионират, ако са навършили 47 години за жените и 52 години за мъжете при първа категория труд и 52 години за жените и 57 години за мъжете при втора категория труд и ако имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете.”

Ясно се вижда, че за тези, които са работили  І и ІІ категория труд не само има изискване за стаж и възраст, но и за т. нар точки. И така до 2014г. точките ще важат и ще са решаващи за пенсионирането на работилите   труд обхванат в тези категории. Отново дискриминация от страна на държвата, но това не е нищо ново.

В заключение можем само да се надяваме, че някога заложеното в Конституция и закони, че България е социална държава, ще се окаже вярно, а няма да е само гола декларация на хартия, която единствено може да ни свърши работа в тоалетната.