Военно обучение и наборна армия – да или не

Твърде и твърде много се изписа по повод на предстоящите промени във връзка с военното обучение на учениците, отменено през 1987 година. ГЕРБ щели да го връщат в училищата в наши дни, та да се научат младите да боравят с оръжие, по-точно – с прословутия автомат Калашников (създаден всъщност от немски оръжейни майстори, щото сержант Калашников е бил едно глуповато неграмотно сержантче, ама тва е друга тема). Също много клавиатури се изтъркаха и по темата да се върне ли наборната армия или не. Много “за”, много “против”, много нещо. Чета две основни тези. Теза №1 е, че от военното обучение няма да има файда и че то е неадекватно в 21-ви век, особено за страна, член на НАТО, която няма пари за компютри в училищата, но изглежда ще намери пари за Калашници. Теза №2 е, че военното обучение ще дисциплинира разхайтените тийнейджъри и ще подготви младите да боравят с оръжие, щото сега ако някой ни нападне, малката ни наемна армия няма да се справи, а пък и НАТО не е гарант за сигурността ни.

Пиша тази статия не за да наливам масло в огъня или в мелницата на защитниците на едната или другата теза. Искам повече за себе си да подредя и да погледна отстрани всички плюсове и минуси на родната казарма, в която служих 2 пълни години. И накрая да тегля чертата. За мене самият ще бъде изненада, точно в момента аз също не знам какъв ще е крайния резултат.

Служих в едно от тъй наречените “елитни” поделения. Ще се опитам да оценя всеки аспект на обучението там по скала от 0 до 10. Ето какво помня от цялото прекарано време в казармата.

Бях радист. Ама не станах радист в казармата – имах граждански клас по радиотелеграфия още докато учех. Можех да защитя “1-ви клас” (най-високия) по радиотелеграфия още първата години, но ми казаха, че така не става – първата година 2-ри клас, втората година – 1ви. Тъй трябвало. Така и стана. Не вдигнах скорост нито на приемане, нито на предаване на радиограми – останах си със скоростта, с която предавах и приемах като ученик.  Обучението по радиотелеграфия се водеше от един лейтенант, който не беше хващал ключ през живота си. Радиостанцията, която ми беше поверена, беше лампова и на една метална пластина беше гравирана годината на производство – 1958. А аз служих 1987-1989. Т.е. техниката в “елитното” поделение беше 30 годишна. Не ми се иска да си представям каква е била в неелитните поделения. И тъй, трябваше да изучавам тая лампова радиостанция, която тежеше около 60 килограма и предаваше на не повече от 40-50 километра. Подготовката по ползването на въпросната радиостанция продължаваше минимум половин час – опъване и закрепване на телескопична антена, като всичко това се правеше на ръка, след  това груба и фина настройка на радиостанцията. Едва след това можеше да почне радиообмена. В радиоклуба, в който ходех като ученик, имаше японска радиостанция, не по-голяма от дипломатическо куфарче, с която безпроблемно се свързвахме с коя да е държава в света, включително Япония и Канада.

И тъй, първите два аспекта, които трябва да оценя са техническа обезпеченост и техническо обучение в казармата. Не мога да си изкривя душата и да дам и в двата случая друга оценка, освен кръгла нула.

Минавам на физическата подготовка.

Днес навсякъде е пълно с фитнес-зали, но преди 1989 словосъчетанието фитнес-зала беше непознато. Имаше успоредки и лостове за набиране в дворовете на училищата. И толкоз. Хората обаче са различни, с различна генетика и различни силови способности. Не всяко момче на 17-18 години може просто така да скочи на успоредката и да почне да прави помпички. Ако един човек тежи примерно 70 килограма и не може да направи нито една помпичка на успоредка, то вероятно той няма да може да повдигне 70 килограма от лежанка. Но също тъй вероятно ще може да повдигне примерно 30-40 килограма от лежанка. Следователно, неговата физическа подготовка трябва да започне във фитнес-зала с по-малки тежести. При редовни и правилно провеждани тренировки, съвсем скоро хипотетичния 70 килограмов младеж ще започне да вдига 50, след това 60 и накрая 70 килограма от лежанка. И тогава ще може да направи и няколко помпи на успоредката. Същото важи за набирането на лост – ако нашия 70 килограмов хипотетичен младеж не може да се набере дори веднъж на лоста, то вероятно на скрипеца той няма да може да изтегли тежест от 70 килограма, но сигурно ще може да изтегли 20-30 или 40 килограма. Трупайки постепенно мускулна маса и сила, след само няколко седмици тренировки той би могъл да направи първото си набиране на лоста.

Тая проста система на постепенното качване на килограми е позната от древността – един от древните атлети всеки ден качвал на врата си едно теле и го носел, телето растяло, растяла и силата на атлета и така накрая в един хубав ден атлета вече носел цял вол на раменете си – и бил многократно по-силен отколкото в началото. Но цитираните прости принципи на тренировка никога не достигнаха до съзнанието на военните. Цялата подготовка на слабите физически войници, които не можеха да се справят с лоста и успоредката, се състоеше в безкрайното им висене като дроб на ченгел. Изглежда другарите офицери са мислели, че висенето на лоста някак ще подпомогне силовите качества на войника и в един момент, изведнъж като по чудо, той ще направи най-после заповяданото набиране или коремно възлизане. Разбира се, ясно е, че подобни “тренировъчни методи” даваха нулев резултат – войниците, които имаха някаква силова подготовка преди казармата се справяха с физическата подготовка, тези които нямаха си останаха на същото или почти същото ниво. Ако имаше все пак някои, които отбелязаха напредък, то беше поради това, че имаха желание и тренираха индивидуално без някой да ги кара.

Пряко сили, на физическата подготовка в казармата ще дам 2-ка по десетобалната система, макар да съм наясно, че това е твърде завишена оценка.

Минавам на стрелковата подготовка. Стрелбите в поделението, където служех, се провеждата не по-често от веднъж на месец – месец и половина. Изстрелвахме от 6 до 12 патрона на всяка стрелба. Разбира се многократно съм разглобявал и сглобявал калашника – чистехме оръжието долу-горе поне веднъж седмично. За стрелковата подготовка и познаване на оръжието с чиста съвест мога да дам 3-ка.

За цялата останала подготовка не мога да дам друга оценка, освен нула. Обучението по химическа защита беше чиста пародия – плащовете бяха стари и накъсани, противогазите бяха от най-стария модел, с маркуча и долу-горе един на 10 вършеше работа. При една реална химическа атака всички щяхме да бъдем изтрепани. Строевата подготовка не е много ясно какви бойни качества развива, които ще са необходими при реална война, а що се отнася до политическата подготовка – тя беше по-смешна и от химическата защита. Пълзенето по хълмове, даването на караули, миенето на коридори и метенето на плаца също не смятам, че повишават особено много шансовете за противостоене на хипотетичен чужд нападател.

И тъй, да обобщим:

Техническа подготовка – 0

Физическа подготовка – 2

Стрелкова подготовка – 3

Друга общовойскова подготовка – 0

Крайна оценка: 1,25 по десетобалната система.

Извода е очевиден – ако се възстанови наборната армия и ако обучението в казармата ще прилича дори наполовина на това, което минаваха наборите преди 1989, то полза от подобна армия няма да има абсолютно никаква, напротив, тя ще натовари бюджета на и без това не цъфтящата и връзваща България. Що се отнася до военното обучение в училищата – ако е съчетано с обучение по гражданска защита и реагиране при природни бедствия и аварии – може би да има някаква файдица. Но като знам как ще се води това обучение оставам много повече песимистично отколкото оптимистично настроен по въпроса.