ЛЕКАРЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕР - ХРИСТО ТАТАРЧЕВ

Христо Татарчев

Христо Николов Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в град Ресен, Македония. През 1892 г. завършва медицина в Берлин. След това това е учител-лекар в  българската гимназия в Солун. Там се запознава с Дамян Груев и заедно с Петър Попарсов  създават революционна група. Впоследствие към нея се присъединяват и други и през януари 1894 г. се конституират като  Македонска революционна организация. За председател на Централния македонски комитет е избран Христо Татарчев. След провала на комитета през 1901 г. той е арестуван и е заточен в Подрумкале, Мала Азия. Освободен е по амнистията през 1902 г. и отива в България. Там установява връзки  с най-патриотично настроеното българско офицерство, което смята, че трябва да се окаже подобаваща помощ за освобождаването на останалите под турско робство българи в Македония. Въпреки официалната политика на княжество България за ненамеса, Татарчев организира повече от 60 чети, които се оглавяват от младши български офицери. Прехвърлени в Македония те трябва да се сражават не само с турския аскер, но и със сръбските андраши и гръцките андреоти. Татарчев се опитва да постигне споразумение за обща борба срещу османците, но сръбските и гръцките чети не се съгласяват. Така вместо обща борба срещу друговерния враг те често воюват помежду си. Но докато българското княжество провежда политика на ненамеса, Сърбия и Гърция с всички сили и средства  подпомагат техните чети в Македония. На тях редовно им се доставя оръжие, боеприпаси, облекло, храни,  лекарства и санитарни материали. При това повечето от сръбските и гръцките четници получават заплати както на служещите в армията. Това Христо Татарчев непрекъснато го напомня на българските врасти и казва, че ако и те не оказват такава подкрепа на нашите четници в Македония те ще останат в наравноправно положение спрямо гръцките и сръбските. Според Фердинанд и преобладаващата част от българските политици проблемът ще се реши в една бъдеща война с Турция, за която страната ни вече е започнала да се подготвя и затова трябва да се създаде съюз между християнските държави на Балканския полуостров. Татарчев само донякъде е съгласен с тази теза. Според него освобождавонето на Македония трябва да бъде българско дело, защото преобладаващата част от населението се състои от наши сънародници. Според него там трябва да се организира въстание, а когато то избухне да се подкрепи от българската войска. Планът на Татарчев е следният:Да продължи сформирането и в резултат на това българските чети в Македония да нарастнат на 120-130 до началото на 1903 г. В Кюстендил да се създаде щаб за тяхното ръководство и координиране на действията. Той да се грижи за снабдяването на четите с оръжие, боеприпаси, облекло, храни, лекарства, санитарни материали и всичко друго необходимо за техните действия. На първо време четите да не участват в бойни действия, а да насочат всичките си усилия да организират и подготвят местното население за въстанието, като го снобдяват с оръжие и боеприпаси и го обучават да си служат с него. Като изтъква, че над 90% от това население е с българско самосъзнание  и изгаря от желание да се присъедини към родината-майка, Татарчев прави приблизително точен разчет на силите. В Македония турците са разположили 90 хил. редовна войска и могат да разчитат на 20 хил. въоръжен башибозук. При много добре проведена организация в едно бъдещо въстание може да участват 80 хил. българи. При това положение е достатъчна една редовна българска войскова част от 40-50, максимум 60 хил. души да подпомогне въстаниците (по това време наборната българска армия е била 95 хил. души). По този начин ще се постигне освобождаването на Македония и присъединяването й към България. А ако сърбите и гърците се намесят с цел да участват в разпределението на Македония, България ще предотврати това с цялата си войска, а ако е необходимо и с допълнително молибизирана. За съжаление този план не се осъществява, въпреки, че е съгласуван с генерал Михаил Савов. За него е известен и Фердинанд, но той предвидливо отива на посещение в Австро-Унгария.  Избухналото през 1903 г. въстание не е подкрепено от княжество България. След разгрома му Христо Татарчев се установява в Радомир, но и там е подложен на преследване от официалните български власти и е принуден да емигрира. Въпреки това не забравя любовта си към България. Участва като полеви лекар в Балканската и Межусъюзническата война, а по време на Първата световна е началник на полевата болница на 2-ра армия. Отново се завръща се в България през 1943 г., след като през 1941 г. Македония е присъединена към царството. Цар Борис ІІІ му предлага да стане управител на областта, но Татарчев отказва под предлог, че е влошено здравословното му състояние. Отказва и на германците, които през лятото на 1944 г. му предлагат да го направят президент на независима Македония.  Отива на лечение във Виена, а след това се премества в Торино, където умира през 1952 г. По повод на 50-та годишнина от смъртта му през 2002 г. македонските историографи го обявяват за родоотстъпник, но през 2004 г. пак те го провъзгласяват за изтъкнат борец за македонската независимост и в град Ресен му е издигнат паметник. А всъщност Христо Татарчев винаги се е смятал за българин и борец за присъединяването на Македония към родината-майка. Поради това е пожелал на надгробната му плоча да се напишат Вазовите слова:“Българин да се наричам, първа радост е за мене“. През 2010 г. костите му са пренесени в България и са погребани в Централните софийски гробища в паметник-мавзолей.



Паметникът на Татарчев в София